— Сега се чувствам много по-добре. Между другото, те кога са ходили в Англия?

— Чакайте да помисля… През май миналата година. Спомням си колко им завиждах, че отиват в Англия през май.

Защо питате?

— Докторе, учените знаят ли защо задават всичките си въпроси?

— Не всичките.

— Предполагам, че разноските по пътуването им е поела държавата, нали?

— Разбира се. Това беше служебна командировка. — Той се замисли за миг.

— Всъщност те прекараха една седмица в Лондон на собствени разноски. Да, спомням си.

Кимнах. Аз пък си спомнях, че през май или юни миналата година Том и Джуди бяха изплащали необичайно големи суми от кредитните си карти. Чудех се къде ли са прекарали тази седмица. Не в лондонски хотел, освен ако не бяха скрили сметката. Не си спомнях и да са теглили някакви големи суми в брой. Нещо, върху което трябваше да се замисля.

Проблемът със задаването на наистина сериозни въпроси пред Фостър и Наш бе, че те чуваха отговорите. А даже да не знаеха откъде идват въпросите, бяха достатъчно умни, за да разберат — обратно на онова, което казах на Цолнър — че повечето въпроси имат цел.

Вървяхме по много дълъг коридор и всички мълчахме. После директорът попита:

— Чувате ли? — Той замръзна на място и прилепи ръка до ухото си.

— Чувате ли?

Всички спряхме и се заслушахме. Накрая Фостър попита:

— Кое?

— Тътена. Това е…

Наш коленичи и постави длани на пода.

— Земетресение ли?

— Не — отвърна Цолнър, — това е стомахът ми. Гладен съм. — Той се засмя и се плесна по шкембето.

— Успокойте се — каза той с немския си акцент, който правеше думите му още по-смешни. Всички се усмихнаха. Освен Наш, който сковано се изправи и изтупа ръцете си.

Цолнър се приближи до една яркочервена врата, върху която имаше шест стандартни предупреждения: „биологична опасност“, „радиация“, „химически отпадъци“, „високо напрежение“, „отрова“ и накрая, „необработени човешки отпадъци“. Отвори вратата и съобщи:

— Столовата.

В обикновеното бетонно помещение имаше десетина празни маси, мивка, хладилник, микровълнова фурна, информационни табла, покрити с бележки и съобщения, и кафеварка, но нямаше автомати за напитки и закуски, тъй като очевидно никой не искаше да идва тук и да ги обслужва. Върху друга маса имаше факс, меню за деня, хартия и молив. Директорът каза:

— Обедът е от мен. — И си написа голяма поръчка, включваща супата за деня, която бе от говеждо.

Даже не исках да мисля откъде идва месото. За първи път, откакто ме изписаха от болницата, си поръчах за десерт плодово желе и за първи път през живота си пропуснах месните ястия. Никой не изглеждаше особено гладен и всички си поръчаха салата.

Доктор Цолнър прати по факса поръчката и съобщи:

— Обедът тук не започва преди един часа, но ще изпълнят поръчката бързо, защото я пратих аз.

Предложи ни да си измием ръцете и всички го направихме — със странен кафяв течен сапун, който миришеше на йод.

Всички си взехме кафе и седнахме. Появиха се и неколцина други хора, които си взимаха кафе, вадеха разни неща от хладилника или пращаха по факса поръчките си. Погледнах си часовника да видя колко е часът и видях само празната си китка.

— Ако бяхте влезли с часовника си — каза Цолнър, — щеше да ми се наложи да го обеззаразя и да го оставя под десетдневна карантина.

— Часовникът ми не би оцелял след обеззаразяване. — Погледнах часовника на стената. Беше един без пет.

Няколко минути разговаряхме на различни теми. Вратата се отвори и влезе мъж в бели лабораторни дрехи. Буташе количка от неръждаема стомана. Най-обикновена количка за сервиране, само дето бе покрита с найлон.

Доктор Цолнър свали найлона и го изхвърли, после като съвършен домакин — раздаде поръчките ни и освободи мъжа с количката.

— През душа ли трябва да мине сега този човек? — попита Макс.

— О, да. Количката първо се оставя в помещението за обеззаразяване и се взима по-късно.

— Възможно ли е тази количка да се използва за тайно изнасяне на големи предмети оттук? — попитах аз.

Доктор Цолнър — подреждаше обилния си обед пред себе си с опита на истински лакомник — вдигна поглед от любимото си занимание и отвърна:

— Всъщност да. Тази количка е единственото нещо, което редовно циркулира между административната и лабораторната зона. Но ако ще я използвате за тайни цели, трябва да включите още двама души. Човека, който я вкарва и изкарва, и онзи, който я мие и я връща в кухнята. Много сте умен, господин Кори.

— Разсъждавам като престъпник.

Той се засмя и загреба в говеждата си супа. Пфу.

Докато поглъщах желето си, наблюдавах директора. Харесваше ми. Беше забавен, добродушен, гостоприемен и интелигентен. Лъжеше като циганин, разбира се, но други го бяха накарали да го прави. Навярно двамата клоуни, които седяха срещу него, а и Бог знае кой друг от Вашингтон цяла сутрин го бе инструктирал по телефона, докато ние скитахме из руините и разглеждахме брошури за чумата по едрия рогат добитък. Доктор Цолнър беше инструктирал доктор Чен, която се държеше малко прекалено съвърщено. Искам да кажа, че от всички хора, които бихме могли да разпитаме, директорът ни заведе при доктор Чен, чиято работа, изглежда, беше съвсем далечно свързана с проучванията на семейство Гордън. И ни я представи като тяхна добра приятелка, но това не бе така — никога не бях чувал да споменават името й. И после другите учени, с които за кратко бяхме разговаряли, преди Цолнър да ни подкара по-нататък — те четяха същите реплики като Чен.

— Не вярвам в тази история с ваксината за ебола — казах на Цолнър. — Зная какво криете.

Челюстта му замръзна и той ме изгледа втренчено.

— Извънземните от Розуел, нали, докторе? — продължих аз. — Семейство Гордън са се готвели да изплюят камъчето за извънземните от Розуел.

В столовата бе настанала пълна тишина. Гледаха ни. Усмихнах се.

— Това зелено желе е от мозъци на извънземни, нали? В момента изяждам уликите.

Всички се усмихнаха. Цолнър се засмя толкова силно, че едва не се задави. Божичко, колко съм забавен. Двамата с директора можем да направим страхотен дует — Кори и Цолнър.

Известно време кротко си приказвахме. Огледах спътниците си. Когато споменах, че не вярвам във версията с ваксината за ебола, Джордж Фостър беше придобил малко паникьосано изражение, но сега изглеждаше нормално и гълташе салата от люцерна. Тед Наш бе приел заявлението ми с по-малко паника и повече кръвожадност. Искам да кажа, че каквото и да ставаше тук, сега не беше нито времето, нито мястото да го наричам лъжец. Срещнах погледа на Бет и както обикновено не бих могъл да кажа дали я забавлявам, или дразня. Пътят към сърцето на жената минава през чувството й за хумор. Жените харесват мъжете, които могат да ги карат да се смеят. Така поне смятам.

Погледнах Макс, който, изглежда, не изпитваше кой знае каква клаустрофобия в тази почти нормална стая. Бодеше салатата си от боб, която не би трябвало да се включва в менюто в затворено пространство като това.

Довършихме храната си, после разговорът се върна към вероятната открадната ваксина.

— Някой спомена, че тази ваксина би струвала теглото сив злато и това ми припомня за нещо — каза доктор Цолнър.