Държах лъча на фенерчето насочен към сандъка. Предполагам, че очаквахме да видим злато и скъпоценности, но още преди капакът да се отвори докрай, онова, което видяхме да ни зяпа отвътре, беше човешки череп. Бет сепнато възкликна, отскочи и капакът се захлопна.

— Видя ли?

— Да — казах. — Череп.

— Защо?… Какво?…

Приклекнах до сандъка и казах:

— Кърпичката. — Бет ми я подаде и аз отворих капака.

Лъчът на фенерчето обходи вътрешността на големия алуминиев сандък и видях, че черепът е поставен сред други кости. Самият той имаше по една позеленяла медна монета във всяка очна кухина.

Бет приклекна до мен и постави ръка на рамото ми за опора или кураж. Вече се бе овладяла и рече:

— Това е част от човешки скелет. Дете.

— Не, дребен възрастен. Тогава хората са били по-ниски. Някога виждала ли си легло от седемнайсети век? Веднъж спах на такова.

— Мили Боже… Какво прави тук този скелет?… И какви са другите неща?…

Бръкнах вътре и извадих нещо неприятно на пипане. Вдигнах го под светлината на фенерчето.

— Изгнило дърво. — Сега видях, че под костите има няколко парчета изгнило дърво и след по- внимателен оглед открих зеленясали медни сглобки, няколко почти изядени от ръжда железни гвоздея и парче изгнила тъкан.

Костите не бяха чисто бели, а червеникавокафяви и по тях все още бе залепнала пръст и глина, което показваше, че не са били заровени в ковчег, а дълго време са лежали в земята.

Порових още малко в сандъка за лед и открих ръждясал железен катинар и четири златни монети, които дадох на Бет. Изправих се и избърсах ръката си в кърпичката.

— Съкровището на капитан Кид.

Тя погледна четирите златни монети в шепата си.

— Това ли?

— Само част от него. Това тук са останки от дървен сандък, парчета от капака, който е бил разбит, предполагам.

Сандъкът е бил завит в онази изгнила мушама или брезент, за да го предпазва от водата в продължение на около година, но не и на три века.

Тя посочи черепа и попита:

— На кого е това?

— Мисля, че е пазачът на съкровището. Понякога са убивали някой осъден, местен или роб, изобщо някой нещастник, и са го хвърляли в ямата върху сандъка. Смятали са, че призракът на убития не намира покой и ще отблъсне всеки, който разкопава гроба му.

— Откъде знаеш това?

— Прочетох го в една книга. А онези, които не са суеверни и които може да са видели, че някой заравя нещо или пък да са забелязали прясната пръст, започвали да копаят, откривали трупа и си мислели, че е обикновен гроб. Хитро, нали?

— Предполагам. Мен определено би ме спряло да копая повече.

Дълбоко замислени, двамата постояхме известно време в избата. Съдържанието на алуминиевия сандък не миришеше чак толкова приятно, затова се наведох и затворих капака.

Предполагам, че всичко това е щяло да бъде показано по някое време и на някое място, заедно със златото и скъпоценностите.

Тя погледна четирите златни монети в ръката си и отново попита:

— Но къде е съкровището?

Ако костите можеха да говорят, сигурен съм, че щяха Да ни кажат.

Бет ме погледна и каза:

Е, ти се оказа прав. Поздравявам те за забележителната Детективска работа.

— Благодаря — отвърнах аз. — Хайде да глътнем малко чист въздух.

Качихме се по стълбите и видях, че Ева вече не е в кухнята.

— Навярно имам достатъчно доказателства тук, за да получа заповед за обиск — каза Бет.

— Не, нямаш. Онова, което открихме, не е свързано по никакъв начин с което и да е от убийствата, освен непряко.

И то само ако вярваш на разсъжденията ми. Убити са трима потенциални свидетели — напомних й аз.

— Добре… но тук има човешки останки. Това е някакво начало.

— Вярно е. Струва си един телефонен разговор. — И не забравяй, че костите може да са на триста години.

Бет взе слушалката на стенния телефон и каза:

— Не работи.

Подадох й ключовете за джипа.

— Опитай с клетъчния ми телефон.

Тя излезе, а аз обиколих долния етаж на къщата. Беше украсена с антики, които изглеждаха истински, но можеше и да са сполучливи копия. В общи линии стилът и епохата като че ли отговаряха на английската провинция от средата на осемнайсети век. Въпросът беше, че Фредрик Тобен знаеше как да харчи пари. Бе изградил цял свят от удоволствия, добър вкус и цивилизованост, по-подходящ за Хамптънс, отколкото за Северния край, който се гордееше с простичките американски вкусове и добродетели. Тобен несъмнено би предпочитал да е в Бордо или поне да живее в Хамптънс в съседство с Марта Стюарт и да си разменя с нея рецепти за пълнени езици от колибри, но засега, както и повечето хора, трябваше да живее близо до работното си място, където виното му изкарваше хляба. В дневната имаше красив дървен шкаф с резба и наклонена стъклена витрина, пълна с наглед безценни предмети. Пре-катурих го и последва дрънчене. Обичам този звук. Предците ми трябва да са били вандали, вестготи или нещо подобно.

От дневната се влизаше в малък кабинет и аз порових из бюрото на Негова светлост, но вътре нямаше почти ниш-Открих няколко снимки, поставени в рамки, една от които на Сондра Уелс, друга на вярната му любов — самият той, застанал на мостика на яхтата си.

Намерих бележника му с адреси и потърсих на „Гордън“. Том и Джуди бяха записани, но после ги беше зачеркнал. Потърсих на „Уайтстоун“ и видях, че същото се отнася и За Бма. Като се имаше предвид, че я бе убил едва тази сутрин и че новината още не се беше разпространила, това говореше за много болен и подреден ум. От онези, които понякога работят срещу притежателите си.

В стаята имаше камина и над нея видях стойки за две пушки, но оръжията липсваха. Оказваше се, че Ева е достоверен свидетел.

Върнах се в кухнята и погледнах навън през задния прозорец. Заливът беше побеснял, както биха казали старите морски вълци, но още не се бе вбесил съвсем. Все пак не бях в състояние да си представя какво би могло да прати Фредрик Тобен в морето в ден като този. Всъщност можех да си представя. Трябваше да пообмисля тази възможност.

Бет се върна в къщата с дъждобран, мокър от краткото пребягване от джипа до вратата, подаде ми ключовете и каза:

— В къщата на семейство Мърфи е пратен екип от лабораторията, а друг е… на другото местопрестъпление. — Освен това вече не ръководя разследването на случая Гордън.

— Сериозен проблем. Но не се тревожи. Вече си решила случая.

— Ти го реши.

— Но ти трябва да го спипаш. Не ти завиждам. Ако не внимаваш, Тобен може да те победи, Бет.

— Зная… — Тя си погледна часовника и каза: — Сега е седем без двайсет. Хората от лабораторията и от отдела са на път за насам, но в тази буря ще им трябва известно време. Преди да влязат, ще поискат