заповед за обиск. Би трябвало да сме навън, когато пристигнат.

А как ще обясниш, че вече си влизала?

Ева ни пусна. Беше уплашена — смяташе, че е в опасност. Ще го издокарам, не се тревожи за това. Ще кажа, че съм слязла в мазето, за да проверя електричеството.

Усмихнах се.

Бързо се учиш да си прикриваш задника. Да не движиш с ченгета?

Дължиш ми известна подкрепа, Джон. Ти наруши целия правилник.

Едва успях да свърша с първа страница. И там ще си останеш.

— Бет, този тип е убил трима души, които обичах, и невинна възрастна двойка. Последните трима нямаше да умрат, ако бях действал и мислил по-бързо.

Тя постави ръка на рамото ми.

— Не се самообвинявай. За безопасността на семейство Мърфи отговаряше полицията… Що се отнася до Ема…

— Не искам да обсъждам този въпрос.

— Разбирам. Виж, няма нужда да разговаряш с ченгетата от областното управление. Тръгни си и аз ще се оправям с тях.

— Добра идея. — Метнах й ключовете за колата и казах:

— Ще се видим по-късно.

— Къде отиваш без ключове?

— На разходка с яхта. — Откачих ключа за „Формулата“ от таблото.

— Полудя ли?

— Това ще определи съдът. Чао. — Тръгнах към задната врата.

Бет ме задържа за ръката.

— Не, Джон. Ще загинеш. По-късно ще настигнем Фредрик Тобен.

— Искам го сега, докато кръвта по ръцете му е прясна.

— Не. — Тя вече наистина ме стискаше силно. — Джон, ти дори не знаеш къде е отишъл.

— Има само едно място, където може да иде с яхта в такава вечер.

— Къде?

— Знаеш къде — на Плъм Айланд.

— Но защо?

— Мисля, че съкровището е още там.

— Откъде знаеш?

— Просто предполагам. Чао. — Излязох преди отново да успее да ми попречи.

Тръгнах през моравата към яхтата. Почти съвсем се бе смрачило, което ме уреждаше, защото не исках да виждам как изглежда морето.

Минах по кея, като се хванах за един от кнехтовете, после изтичах до следващия, така че вятърът да не ме отвее във водата. Накрая стигнах до навеса, който скърцаше й стенеше. На слабата светлина видях, че „Формулата“ още е там, но забелязах, че плоскодънната лодка я няма и се зачудих дали не се е откъснала, или пък Тобен я е взел на буксир, или като спасителна лодка, или за да стигне с не до брега на Плъм Айланд.

— Джон!

— Какво?

— Почакай? Идвам с теб!

Качихме се и се опитах да се превъплътя в ролята на моряк. Това не е любимото ми хоби, но през годините са ме канили на много яхти и открих, че си спомням някои факти още от детските си години. А през юни, юли и август десетина пъти бях излизал в морето със семейство Гордън и Том говореше непрекъснато, а той обичаше да споделя с мен моряшкия си ентусиазъм и познания. Не си спомням да съм обръщал много внимание повече се интересувах от Джуди, която се печеше на слънце по бикини, но бях си-гурен, че в мозъчната ми кора е имало някаква малка ниша, обозначена като „Яхти“. Просто трябваше да я намеря. Всъщност бях сигурен, че зная за яхтите повече, отколкото си мислех. Поне така се надявах.

Вълните ни подхвърляха с всичка сила — разтърсващи, разтракващи зъбите удари, един след друг, като автомобил, който пътува по железопътни траверси. Усещах, че стомахът ми не е в състояние да следва вертикалното движение на яхтата — когато бяхме долу, той още беше горе, а когато вълните ни подхвърляха във въздуха, стомахът ми падаше надолу. Или поне така ми се струваше. Не можех да видя нищо през стъклото, затова се изправих и погледнах над него с опрян на седалката задник. Дясната ми ръка бе на руля, с лявата се бях вкопчил в дръжката на таблото. Бях погълнал достатъчно солена вода, че да повиши кръвното ми налягане с петдесет единици. Освен това солта започваше да изгаря очите ми. Хвърлих поглед към Бет и видях, че тя също търка очи.

Гадеше ми се от солта, движението, постоянните удари на вълните и от факта, че не съм в състояние да видя или да различа хоризонта от водата. Като прибавите към това и класическото ми посттравматично физическо състояние… спомних си как Макс ме беше уверил, че работата няма да е напрегната. Ако сега беше тук, щях да го завържа за носа.

През дъжда можех да видя брега на стотина метра вляво от нас, а надясно смътно се очертаваше Шелтър Айланд. Знаех, че ще сме в малко по-голяма безопасност, когато минем откъм подветрената страна на острова, откъдето, гредполагам, произлиза и името му.

— Мога да те сваля на брега на Шелтър Айланд — казах на Бет.

— Можеш да си караш проклетата яхта и да престанеш да се тревожиш за крехката малка Бет.

— Да, госпожо.

— Излизала съм в морето и в по-гадно време, Джон — с по-мил тон прибави тя. — Зная кога да изпадам в паника.

— Добре. Кажи ми кога.

— След малко — отвърна Бет. — Междувременно, слизам долу да донеса спасителни жилетки и да видя дали ще открия някакви по-удобни дрехи.

— Добра идея. Измий си солта от очите и потърси карта.

Тя изчезна по стълбата между двете седалки. За бързоходна яхта „Формулата“ имаше доста голяма кабина, имаше и тоалетна, която съвсем скоро можеше да се наложи да използвам. Общо взето, това е удобна, стабилна яхта и винаги съм се чувствал в безопасност, когато на руля бяха Том или Джуди. Семейство Гордън, също както и Джон Кори, не обичаха лошото време и при първия признак за буря потегляхме към брега. Но сега бях тук и се изправях пред един от най-големите си страхове, така да се каже, гледах го право в очите. И колкото и безумно да звучи пътуването почти ми беше приятно — усещането за дроселите, когато променях скоростта, вибрациите на двигателите, рулят в ръцете ми. Друго си е да си капитан. Бях седял прекалено дълго на задната веранда.

Изправих се с ръка на руля и с другата, вкопчен в стък — лото, за да пазя равновесие. Загледах се в брулещия дъжд и потърсих в бушуващото море яхта, но едва успях да различа хоризонта или брега, та какво оставаше за друг плавателен съд.

Бет се появи от каютата и ми подаде спасителна жилетка. Видях, че на шията й виси бинокъл. Освен това под жълтия дъждобран бе обула дънки и носеше моряшки обувки и оранжева спасителна жилетка.

— Дрехите на Фредрик ли си облякла? — попитах я.

— Не, надявам се. Предполагам, че са на Сондра Уелс.

Малко са ми тесни. Оставих на масата карта, ако искаш да хвърлиш един поглед. Аз ще поема руля.

— Можеш ли да разчиташ карта? — попитах.

— Малко. Ами ти?

— Няма проблем. Синьото е водата, кафявото е сушата.

По-късно ще я погледна.

— Потърсих долу радио — каза Бет — но не успях да открия.

— Аз мога да пея. Харесва ли ти „Оклахома“?

— Джон… моля те, не се прави на идиот. Искам да кажа, радиостанция. За да пратя сигнал за помощ.

— А… разбрах.