— Мъртви сте! И двамата сте мъртви, мамка ви!

Сериозно се ядосах, че ми се подиграва точно онзи, който съвсем скоро е убил любимата ми.

— Това копеле е мъртво — казах на Бет.

— Не му позволявай да те изкара от релси, Джон. С него е свършено и той го знае. Отчаян е.

Той бил отчаян? Ние също не бяхме в страхотна форма.

Така или иначе, Бет остана в позицията си за стрелба с лице към кърмата, като се мъчеше да закрепи пистолета си на облегалката.

— Джон — повика ме тя, — направи широк кръг и така ще минем зад него.

— Бет, аз не съм адмирал от флотата и това не е морско сражение.

— Не искам да е зад нас!

— Не се тревожи. Просто внимавай. — Погледнах към датчика за горивото и видях, че стрелката е между една осма и нула. — Пък и нямаме гориво за маневри.

— Мислиш ли, че още иска да отиде на Плъм Айланд? — попита тя.

— Златото е там.

— Но той знае, че сме по петите му.

— И тъкмо затова се опитва да ни убие. Или поне да види, че се обръщаме и удавяме.

Известно време тя не каза нищо, после попита:

— Как успяхме да се отдалечим от него?

— Предполагам, че просто се движим по-бързо. Физически закон.

— Имаш ли някакъв план?

— Не. А ти?

— Не е ли време да се насочим към безопасно пристанище?

— Може би. Но не можем да се върнем. Не искам отново да попадна на мерника на Фреди.

Бет посочи напред и надясно и каза:

Това трябва да е фарът Лонг Бийч Бар.

Видях бледа премигваща светлинка.

Ако се насочим вляво от фара — продължи Бет, — може ой ще успеем да видим обозначенията, които ще ни отведат До Ист Мариън или до Ориент. Можем да завържем яхтата някъде и да повикаме Бреговата охрана или охраната на Плъм Айланд и да им съобщим за положението.

Погледнах картата, осветена от слабия блясък на лампичката на таблото.

— В тази буря няма начин да прекарам яхтата през тези тесни канали. Единственото място, до което мога да стигна, е Грийнпорт или навярно Деринг, а Фреди е точно между нас и тези пристанища.

Тя се замисли за миг, после каза:

— С други думи, ние вече не го преследваме. Той преследва нас — към открито море.

— Ами… може да се каже, че се опитваме да го вкараме в капан.

— Какъв капан?

— Знаех, че ще зададеш този въпрос. Довери ми се.

— Защо?

— Защо не? — Върнах дроселите назад и „Формулата“ малко забави ход. — Всъщност така ми харесва. Сега със сигурност зная къде е и къде отива. Предпочитам да се занимаем с него на суша. Ще се срещнем на Плъм Айланд.

Бет сгъна картата и каза:

— Ясно. Той е по-добре въоръжен от нас и има по-голям кораб.

— Точно така. — Установих курс, който щеше да ни отведе надясно от фара към залива Гарднърс и това на свой ред щеше да ни насочи към Плъм Айланд. — Колко патрона ти останаха?

— В пълнителя са ми останали девет и имам още един пълнител с петнайсет патрона в джоба.

— Стигат. — Погледнах я и казах: — Преди малко се представи доста добре.

— Не съвсем.

— Накара го да се скрие. Може и да си го ранила.

Тя не отговори.

— Чух, че последният куршум прелетя покрай ухото ми преди да мине през стъклото — продължих аз. — Божичко!

Също като едно време в Ню Йорк. — Замълчах, после я попитах: — Добре ли си?

— Ами…

Бързо погледнах към нея.

— Какво има?

— Не съм сигурна…

— Бет? Какво има? — Видях как бръкна с лявата си ръка под дъждобрана и се смръщи. После извади дланта си цялата бе в кръв.

Буквално загубих дар слово.

— Странно… — каза Бет. — Не усетих, че съм ранена. После почувствах тази топлина… обаче всичко е наред… само драскотина.

— Сигурна… сигурна ли си?

— Да… усещам мястото, през което е минал куршумът…

— Дай да видя. Ела тук.

Тя се приближи до мен, обърна се към кърмата и разхла-би спасителната си жилетка, после си повдигна дъждобрана и ризата. Гръдният й кош между гърдите и хълбока беше покрит с кръв. Протегнах ръка и казах:

— Спокойно. — Опипах раната и с облекчение открих, че наистина е драскотина, минаваща по най- долното ребро.

Бе дълбока, но не чак до костта.

— Всичко е наред.

— Нали тъкмо това ти казах. — Бет изпъшка.

— Извинявай, просто обожавам да си пъхам пръстите в огнестрелни рани. Боли ли те?

— Преди не усещах. Но сега боли.

— Слез долу и намери комплекта за първа помощ.

Тя слезе долу.

Погледнах към хоризонта. Въпреки мрака видях двата носа, които бележеха края на сравнително спокойния пролив.

Минута по-късно бяхме навън в залива Гарднърс. Две минути по-късно морето изглеждаше така, сякаш някой е включил пералнята на центрофугиране. Вятърът виеше, вълните се разбиваха, почти не можех да контролирам яхтата.

Бет изпълзя от кабината и се хвана за дръжката на таблото.

— Добре ли си? — надвиках вятъра и вълните аз.

Тя кимна, после извика:

— Джон! Трябва да се върнем!

Знаех, че е права. „Формулата“ не беше направена за такива условия, нито пък аз. И тогава си спомних какво ми каза Том Гордън на задната веранда в къщата ми през онази вечер, която ми се струваше толкова отдавна. „Най-сигурно е в пристанището. Но яхтите не са за това.“

Всъщност вече не ме плашеше нито морето, нито пък вероятността да загина. Карах я на чист адреналин и омраза. Обърнах се към Бет и погледите ни се срещнаха. Тя очевидно разбра, но не искаше да сподели безумието ми.

Джон… — започна Бет, — ако загинем, той ще се измъкне. Трябва да стигнем до някое пристанище или в някои залив.

Не мога… искам да кажа, че ще се разбием в брега и ще потънем. Трябва да излезем в открито море. Тя не отговори.

— Можем да стигнем до Плъм Айланд — продължих аз. — Ще успея да вляза в заливчето. То е добре обозначено и осветено. Имат собствен генератор.

Бет отново отвори картата и впи поглед в нея, сякаш се опитваше да открие отговор на дилемата ни.