Всъщност, както вече бях заключил, единствените възможни пристанища — Грийнпорт и Деринг — бяха останали зад нас, а между нас и тях беше Тобен.

— След като вече сме в открито море — каза тя, — би трябвало да можем да направим кръг, да минем зад него и да се върнем в Грийнпорт.

Поклатих глава.

Бет, трябва да продължаваме по обозначения канал. Ако изгубим от поглед обозначенията, с нас е свършено. Движим се по тесен проход, преследва ни тип с пушка и единственият път е право напред.

Тя ме погледна и видях, че изобщо не ми вярва, което бе съвсем разбираемо, защото изобщо не й казвах истината. А истината бе, че исках да убия Фредрик Тобен. Когато си мислех, че е убил Том и Джуди, бих могъл да се задоволя да видя как го убива страхотният щат Ню Йорк. Но сега, след като беше убил Ема, трябваше да го унищожа лично. Ако повиках Бреговата охрана или охраната от Плъм Айланд, резултатът нямаше да е равен. Всъщност, що се отнасяше до резултата, чудех се къде е в момента Пол Стивънс.

— Петима невинни души са убити, Джон, и това вече е прекалено много — прекъсна мислите ми Бет. — Няма да ти позволя да жертваш нито моя, нито собствения си живот.

Тръгваме обратно. Веднага.

Погледнах я и отвърнах:

— Мога да се справя с бурята, Бет. Зная как да се справя.

Всичко ще бъде наред. Довери ми се.

Тя продължително ме изгледа, после каза: — Тобен е убил Ема Уайтстоун точно под носа ти и това е удар по мъжествеността ти, обида за мъжкото ти самолюбие. Това е причината. Права ли съм?

Нямаше смисъл да лъжа, затова отвърнах:

— Отчасти.

— И каква е другата част?

— Ами… бях влюбен в нея.

Бет се позамисли, после каза:

— Добре… щом и без това ще ни убиеш, можеш да научиш цялата истина.

— Каква цяла истина?

— Онзи, който е убил Ема Уайтстоун… а аз предполагам, че е бил Тобен… освен това първо я е изнасилил.

Не отговорих. Трябва да кажа, че не бях и съвсем шокиран. Природата на всички мъже има примитивна страна, включително и на контета като Фредрик Тобен, и когато вземе връх, тази тъмна страна се проявява по предвидим и много ужасен начин. Виждал съм какво ли не — изнасилвания, мъчения, отвличания, осакатявания, убийства и всичко останало от наказателния кодекс. Но сега за първи път се случваше престъпник да ми прати лично послание. А и аз бях загубил обичайното си хладнокръвие. „Той я е изнасилил.“ И го е правел — или си е мислил, че го прави — на мен.

Известно време двамата помълчахме — всъщност ревът на двигателите, вятъра и морето затрудняваше всякакви разговори, което напълно ме уреждаше.

Останах прав на руля, като се облягах на седалката. Вятърът вееше през разбитото стъкло, дъждът брулеше от всички посоки. Горивото бе на привършване, беше ми студено, дрехите ми бяха подгизнали, бях изтощен и разстроен от онова, което Тобен бе сторил с Ема. Бет изглеждаше странно мълчалива, дори вцепенена, и гледаше право напред към прииждащите вълни.

Накрая като че ли оживя, погледна назад през рамо и без да каже нито дума, се изправи и отиде на кърмата. Хвърлих поглед към нея и видях, че е коленичила и е извадила пистолета си. Вдигнах очи към морето, но видях единствено стените от бушуваща вода. После, когато се издигнахме на хребета на голяма вълна, на не повече от двайсетина метра зърнах мостика на яхтата на Тобен, която бързо ни настигаше. Взех решение и върнах дроселите назад, като оставих само толкова мощност, колкото да мога да управлявам яхтата. Бет чу, че ревът на двигателите отслабва, и ме погледна, после разбиращо кимна. Отново се обърна към преследвача ни и се прицели. Трябваше да се срещнем със звяра.

Тобен не бе забелязал внезапната промяна в скоростта ни и преди да го разбере, се приближи на пет метра, без да е извадил пушката и да е заел позиция. И Бет пак откри огън.

Извадих револвера си и притиснах с гръб руля, за да го Държа, докато се опитвам да се прицеля. Пушката на Тобен сочеше право към Бет от по-малко от пет метра.

В продължение на половин секунда като че ли всичко беше замръзнало — двата кораба, Бет, Тобен, аз и самото море. Стрелях. Неочаквано цевта на пушката на Тобен, очевидно насочена към Бет, се завъртя към мен и видях проблясъка приблизително в същия момент, в който яхтата му, оставена на волята на вълните, се наклони наляво. Куршумът прелетя надалеч от мен. Сега неговият кораб бе под прав ъгъл спрямо нашата кърма и аз го виждах през страничния прозорец на кабината. Той също ме забеляза и погледите ни се срещнаха. Стрелях още три пъти към кабината и страничният прозорец се пръсна. Когато отново погледнах, него го нямаше.

Зад туристическия кораб бе завързана плоскодънната лодка. Вече не се съмнявах, че Тобен има намерение да я използва, за да слезе на Плъм Айланд.

Прожекторът му отново ни освети. Бет стреля към него и при третия изстрел той избухна в дъжд от искри и стъкло.

Тобен не се отказваше и увеличи скоростта. Носът му се приближаваше към кърмата ни. Още малко и щеше да ни блъсне, но Бет извади от джоба си сигналния пистолет и стреля право в предното стъкло на кабината. Последва ослепително бяла фосфорна експлозия.

— Давай! Давай! — извика Бет.

Вече бях натиснал дроселите.

Видях, че мостикът на яхтата му е в пламъци, и се зачудих дали пък случайно не сме извадили късмет. Но после пламъците като че ли намаляха. От дванайсетина метра разстояние отново чухме пропукването на високоговорителя — гадното копеле пак искаше да ни каже нещо.

— Кори! Идвам за теб! И за теб, кучко! Ще ви убия и двамата! Ще ви убия!

— Мисля, че говори сериозно — казах на Бет.

— Как смее да ме нарича кучка!

— Ами… само те дразни, естествено. Никога не те е срещал, така че откъде може да знае, че си кучка? Искам да кажа — дали си кучка?

— Зная какво имаш предвид.

— Добре.

— Размърдай си задника, Джон. Пак се приближива.

— Добре. — Натиснах дроселите още напред, но голямата скорост правеше „Формулата“ нестабилна. Блъснахме се в следващата вълна толкова силно, че носът се изправи прекалено високо и ми се стори, че ще се преобърнем. Чух писъка на Бет и си помислих, че е отнесена зад борда, но когато отново заехме хоризонтално положение, тя се претърколи по палубата и се спря чак по средата на стълбите към каютата.

— Как си? — викнах.

Тя застана на четири крака и изпълзя горе.

— Добре съм…

Върнах дроселите назад и казах:

— Слез долу и си почини.

Бет поклати глава и се намести между нейната седалка и таблото.

— Ти внимавай за вълните и обозначенията. Аз ще внимавам за Тобен.

— Добре. — Помислих си, че може би е права и че би трябвало да опитам да направя кръг и да изляза зад него, вместо той пак да ни настигне. Ако си седеше в приятната суха кабина, Тобен може би нямаше да ни забележи и щяхме да го изненадаме. Но ако ни видеше, пак щяхме да се окажем пред дулото на пушката му.

Единственото ни преимущество беше скоростта ни, но както бяхме открили, бурята не ни позволяваше изцяло да се възползваме от него.

— Правилно разсъждаваш — казах на Бет.

Тя не отговори.