Изпсувах. Вече знаех, че кучият син сто на сто има радар. Радвах се, че не съм се опитал да го заобиколя. Още от самото начало той бе знаел къде сме.

Натиснах дроселите докрай и набрахме още по-висока скорост.

— Джон, той ни настига! — викна Бет.

Погледнах назад — беше на двайсетина метра зад нас, издигнал се върху хребета на огромна вълна. След пет минути, а навярно и по-малко, щеше да може да се прицели с пушката си право в нас, докато моят револвер и 9-милиметровият пистолет на Бет бяха абсолютно безполезни, освен ако не разчитахме на случайно попадение.

— Колко патрона са ти останали? — попита тя.

— Чакай да видя… барабанът побира пет… изстрелях четири… е, колко са останали?

— Престани да се шегуваш, по дяволите!

— Опитвам се да те ободря. — Чух от прекрасната уста на госпожа Пенроуз да излиза нещо не много цензурно, после тя викна:

— Можеш ли да накараш тази шибана яхта да се размърда по-бързо.

— Може би. Донеси отдолу нещо тежко и разбий предното стъкло.

Бет се спусна в каютата и се появи с пожарогасител, с който разби стъклото. После хвърли пожарогасителя през борда.

— С тази скорост не загребваме толкова много вода — казах аз, — а и помпите с всяка минута ни правят по-леки, така че ще наберем още малко скорост. Пък и изгаряме горивото и…

— Я стига уроци по физика!

Беше ядосана и това бе по-добре, отколкото тихата примиреност, която бях видял да я обзема преди малко. Добре е да си бесен, когато и човек, и природа се готвят да те очистят.

Бет направи още няколко курса до каютата и всеки път се връщаше с по нещо, което да хвърли през борда, за съжаление включително и бирата от хладилника. Успя да изнесе малък телевизор по стълбите и да го хвърли в морето. Хвърли също дрехи и обувки и си помислих, че ако Фреди ни изгуби от поглед, може би ще види изхвърлените вещи и ще реши, че сме потънали.

Набрахме малко по-висока скорост, но „Есенно злато“ ни настигаше и нямаше как да не обръщаме внимание на факта, че съвсем скоро Тобен щеше да започне да стреля.

— Колко патрона ти останаха? — попитах Бет.

— Девет.

— Само три пълнителя ли имаше?

— Само? Ти се мотаеш наоколо с проклетия си револвер с пет патрона и нямаш никакви резерви, а имаш дързостта да… — Неочаквано тя приклекна зад седалката, извади пистолета си и извика:

— Стреля! Видях проблясък от изстрел!

Хвърлих поглед назад и естествено, безстрашният шибан Фреди беше заел позиция за стрелба. Дулото на пушката отново проблесна. Да се стреляме помежду си от подхвърляните от бурята яхти е лесно — трудно е да улучиш нещо, така че все още не се тревожех чак толкова, но щеше да настъпи момент, в който и двата кораба щяха да се издигнат на хребета на някоя вълна, а Тобен имаше преимуществото на по- високата позиция и на дългата цев.

Бет беше достатъчно разумна, за да пести патроните си.

Видях фара на Ориент Пойнт точно наляво и много по-близо отпреди. Разбрах, че бурята ни е отнесла на север, въпреки че се опитвах да поддържам източен курс. Разбрах също, че ми е останало само едно нещо — и го направих. Завъртях руля силно наляво и яхтата се насочи къл Пролива.

— Какво правиш? — извика Бет.

— Отправяме се към Пролива.

— Джон, там ще потънем!

— Предпочиташ ли Тобен да ни застреля или да ни блъсне, да ни потопи и да се смее, докато ни гледа как потъва ме?

Тя не отговори.

Бурята идваше от юг и яхтата набра малко повече скорост веднага щом носът ни се насочи на север. След минута различих очертанията на Плъм Айланд напред и надясно. Наляво бе фарът на Ориент. Насочих се към точката между светлината и брега на Плъм Айланд — право към Пролива.

Отначало Тобен ни следваше, но когато вълните се усилиха и вятърът между двата бряга набра свръхзвукова скорост, го изгубихме от поглед и предположих, че се е отказал да ни гони. Бях съвсем сигурен, че зная какво ще направи после и накъде е поел. Надявах се, че след петнайсет минути ще съм жив, за да видя дали съм бил прав.

Вече бяхме точно насред Пролива между Ориент Пойнт на запад и Плъм Айланд на изток, залива Гарднърс на юг и Лонгайландския пролив на север.

Идеята да се опитам да вляза в плъмайландския залив изглеждаше почти смехотворна.

Бет успя да стигне до мен, намести се на капитанската седалка зад гърба ми, обви ме с ръце и крака. Аз стисках руля. Почти не можехме да разговаряме, но Бет зарови лице в шията ми и успях да чуя, че казва:

— Страх ме е.

Страх? Аз бях ужасен до мозъка на костите си. Това определено беше най-страшното нещо, случило се през целия ми живот, ако не смятате минаването ми под венчилото.

Вълните ни подхвърляха толкова силно, че напълно загубих ориентация. Имаше моменти, в които съзнавах, че сме буквално във въздуха, и усещах, че яхтата наистина може да се преобърне. Мисля, че по време на скоковете ни в стратосферата ни спаси единствено водният баласт в трюма.

Бет се вкопчи по-здраво в мен и ако не ни очакваше неминуема смърт от удавяне, може би щеше да ми е приятно. Сега обаче се надявах физическият допир малко да я успокои. Поне за мен бе така. Тя отново заговори в ухото ми:

— Ако паднем във водата, дръж се здраво за мен.

Кимнах. Отново си помислих за Тобен, който вече беше убил петима добри хора и скоро щеше да стане причина да загинат още двама. Не можех да повярвам, че този дребен лайнар наистина е причинил толкова много смърт и нещастие. Единственото ми обяснение бе, че ниските хора с мънички очи и голям апетит са безпощадни и опасни. Те наистина имат причина да упрекват света. Нали разбирате? Е, може би имаше и още нещо.

Така или иначе, вълните ни носеха през Пролива както си искаха. По някаква ирония, струва ми се, именно свирепоста на бурята ни помогна да оцелеем, както навярно и започналият прилив. Искам да кажа, че морето, вятърът и приливът ни тласкаха в северна посока и така избегнахме обичайните коварни вихри и вълни в Пролива. Натиснах дроселите и насочих яхтата на изток — доколкото можах.

Бет все още беше зад мен и продължаваше да ме стиска, но вече не толкова силно.

— Живи ли сме? — попита тя.

— Естествено — казах. И прибавих:

— Ти се държа много смело. Много спокойно.

— Бях вцепенена от страх.

— Няма значение. — Свалих едната си ръка от руля и стиснах дясната й длан, която беше залепена за стомаха ми.

Заобиколихме откъм подветрената страна на Плъм Айланд и носът остана отдясно. Сега можех да погледна в помещението на фара и видях зелена точица, която като че ли ни следеше. Насочих вниманието на Бет към нея и тя каза:

— Устройство за нощно виждане. Някой от хората на Стивънс ни наблюдава.

— Дано това да е цялата охрана, която са оставили на острова в такава нощ.

Плъм Айланд отчасти спираше вятъра и морето бе малко по-спокойно. На стотина метра от нас можехме да чуем разбиването на вълните в брега.

През проливния дъжд забелязах зад дърветата светлини и разбрах, че това е централната лаборатория. Следователно генераторите още работеха и това на свой ред означаваше, че въздушните филтри и пречистващите системи продължават да функционират. Наистина нямаше да е честно да оцелеем в бурята и след като стигнем на Плъм Айланд, Да умрем от антракс. Наистина.