седим в някой бар на традиционната веселба при ураган — на свещи и топла бира.

Някъде надясно обаче, макар да не можех да го видя, се намираше пристанището Деринг на Шелтър Айланд и знаех, че там има яхтклуб, в който също можем да се подслоним. Грийнпорт и Деринг бяха последните леснодостъпни пристанища преди открито море. Погледнах Бет и й напомних:

— Когато минем Шелтър Айланд, ще стане ужасно.

— Вече е ужасно — отвърна тя и сви рамене. — Нека опитаме. Винаги можем да се върнем.

Реших, че е време да й съобщя за горивото.

— Резервоарът е на изчерпване и някъде в залива Гард — ще стигнем до онази легендарна точка, от която връщяне назад няма. Бет хвърли поглед към датчика за горивото и отвърна:

— Не се тревожи. Ще се обърнем много по-рано.

— Това ми звучи като някоя глупост, която бих казал аз.

Тя ми се усмихна, нещо съвсем неочаквано. После слезе в каютата и се върна с животоспасяващо средство, тоест бутилка бира.

— Бог да те благослови — казах аз. Яхтата се клатеше толкова ужасно, че не можех да напъхам гърлото на бутилката между устните си, без да си разбия зъбите, затова излях бирата в обърнатата си нагоре и отворена уста. Половината се разплиска по лицето ми.

Бет носеше карта в найлонов пошет. Опъна я на таблото и каза:

— Наляво пред нас е Клийвс Пойнт, а надясно е носът Хейс Бийч Пойнт на Шелтър Айланд. Когато минем тези два носа, ще попаднем в нещо като фуния между Монтаук Пойнт и Ориент Пойнт, където се срещат атлантическите ветрове.

— Това добре ли е, или зле?

— Няма нищо смешно.

Отпих от бутилката — скъпа вносна бира, както трябваше и да се очаква от Фредрик Тобен — и отвърнах:

Като че ли ми харесва идеята, че съм му откраднал яхтата и му пия от бирата.

— Кое ти е по-забавно? — попита Бет. — Да му изпотрошиш апартамента или да му потопиш яхтата?

— Яхтата не потъва.

— Само погледни долу.

— Няма нужда — усещам го по руля. Добър баласт.

— Съвсем ненадейно се превърна в истински моряк.

— Бързо усвоявам.

— Ясно. Иди да си починеш, Джон. Аз ще поема руля.

— Добре. — Взех картата, предадох управлението на Бет и слязох долу.

Подът на малката каюта бе покрит с около осем сантиметра вода, което означаваше, че вътре влиза повече, отколкото могат да изхвърлят помпите. Както вече отбелязах, нямах нищо против малко баласт, който да компенсира олекналите ни резервоари. Жалко, че двигателят не можеше да работи с вода.

Влязох в тоалетната и избълвах около половин литър солена вода. Измих солта от лицето и ръцете си и се върнах в каютата. Седнах на една от койките, като проучвах картата и отпивах от бирата. Боляха ме ръцете и раменете, краката и хълбоците ми бяха изтръпнали и се задъхвах, макар че чувствах стомаха си по-добре. Гледах картата минута-две, отидох до хладилника, взех си нова бира и се качих горе.

Бет отлично се справяше с бурята, която не беше толкова силна тук, откъм подветрената страна на Шелтър Айланд. Морето бе опасно, но и предвидимо, а под закрилата на острова вятърът не духаше толкова силно.

Погледнах към хоризонта и успях да видя черните очертания на двата носа, които бележеха края на безопасния пролив.

— Аз ще поема руля — казах на Бет. — Ти вземи картата.

— Добре. — Тя посочи картата и ми съобщи: — Наближава коварен участък. Трябва да се държиш вдясно от фара Лонг Бийч Бар.

— Ясно — отвърнах аз. Сменихме си местата. Докато отстъпваше покрай мен, тя погледна към кърмата и изпищя.

Помислих си, че реакцията й се дължи на чудовищна вълна, и докато поемах руля, бързо хвърлих поглед през рамо.

Не можах да повярвам на очите си — на не повече от пет метра зад нас се готвеше да ни блъсне голяма, направо огромна яхта, и по-точно „Есенно злато“.

Бет сякаш беше хипнотизирана от вида на огромния кораб, който се извисяваше над нас.

Аз също малко се изненадах. Искам да кажа, че не го бях чул от рева на бурята и на собствените ни двигатели. Освен това видимостта бе ограничена, а по настигащия ни кораб не се забелязваха никакви сигнални светлини.

Във всеки случай Фредрик Тобен ни беше надхитрил и единственото, за което можех да мисля в момента, бе как предницата на „Есенно злато“ пронизва задницата на „Сондра“ — фройдистка идея, нали разбирате. Така или иначе, изглежда, ни предстоеше да потънем. Разбрал, че сме го видели, Тобен включи електрическия си високоговорител и извика: Мамка ви!

Искам да кажа, съвсем наистина.

Натиснах дроселите докрай и разстоянието помежду ни еличи знаеше, че не може да настигне „Формула“, даже в такава буря. Затова отново ни поздрави с вика:

— Мамка ви и на двамата ви! Мъртви сте! Мъртви сте!

Май беше попрегракнал, но може би се дължеше на електричеството.

Бет вече беше извадила 9-милиметровия си „Глок“ и стоеше приклекнала зад седалката си, като се мъчеше да закрепи ръката си на облегалката. Помислих си, че би трябвало да стреля, но тя не го направи.

Отново погледнах към преследващия ни кораб и забелязах, че Тобен не е на открития мостик, а в кабината, в която имаше втори пулт за управление. Забелязах също, че подвижното стъкло на кабината откъм руля е вдигнато. Нещо още по-интересно — капитан Фреди се бе провесил през отворения прозорец с пушка в дясната си ръка и предполагам, държеше руля с лявата. Дясното му рамо беше облегнато на рамката на прозореца и пушката сочеше към нас.

Е, ето че бяхме на две бясно летящи без светлини в мрака яхти, с вятър, вълни и прочее. Предполагам, че Тобен тъкмо затова още не бе открил огън.

— Гръмни го! — извиках на Бет.

— Не трябва да стрелям преди него — извика в отговор тя.

— Стреляй, ти казвам!

И тя го направи. Всъщност изстреля всичките си петнайсет куршума и видях, че стъклото до Тобен се пръска на парчета. Забелязах също, че Ф. Тобен вече не се провесва през прозореца с пушката си.

— Добра работа — извиках й.

Тя зареди втори пълнител и пак се прицели.

Продължавах да гледам през рамо, докато се опитвах да управлявам яхтата във все по-бурното море. Съвсем ненадейно Тобен се появи на отворения прозорец и видях, че пушката му проблесва.

— Залегни! — изкрещях. Пушката проблесна още три пъти и чух, че в таблото пред мен се забива куршум, после се пръсна предното стъкло. Бет отвръщаше на огъня, вече по-бавно и по-методично.

Знаех, че не можем да се сравняваме с точността на пушката му, затова дадох пълен напред и полетяхме, порейки хребетите на вълните. На разстояние двайсетина метра вече никой от нас не виждаше другия. Чух високоговорителя му да пропуква, после над бурното море се разнесе тънкият му металически глас:

— Мамка ви! Ще потънете! Никога няма да оцелеете в тази буря! Мамка ви!

Това не бе учтивият и благовъзпитан господин, когото случайно познавах и не харесвах. Този човек беше загубил цялото си самообладание.