— Има зареждащо устройство за мобифон, но самия мобифон го няма.

— Ясно. Искаш да кажеш, че сме изолирани.

— Точно така. Не можем даже да пратим 808.

— Е, и хората на „Мейфлауър“ не са можели. Не се тревоги за това.

Тя не ми обърна внимание и рече:

— Намерих сигнален пистолет. — И потупа големия джоб на дъждобрана си.

Не вярвах някой да види сигнална ракета тази вечер, но отвърнах:

— Добре. По-късно може да ни потрябва.

Бет седна на стълбите до мен. Известно време престанахме да се мъчим да надвикваме бурята. И двамата бяхме подгизнали, стомасите ни къркореха и бяхме уплашени. И все пак част от ужаса от бурята изчезна, струва ми се, щом разбрахме, че няма да потънем с всяка следваща вълна.

Десетина минути по-късно Бет се изправи и се приближи до мен, за да мога да я чуя.

— Наистина ли смяташ, че е тръгнал към Плъм Айланд? — попита тя.

— Да.

— Защо?

— За да вземе съкровището.

— В тази буря няма да излезе нито една от патрулните лодки на Стивънс, няма да ги има и хеликоптерите на Бреговата охрана.

— Категорично. А и пътищата ще са непроходими, така че автомобилните патрули няма да му пречат.

— Така е… Защо Тобен не е изчакал да вземе цялото съкровище и тогава да убие Гордънови?

— Не съм сигурен. Том и Джуди може да са го изненадали, докато е претърсвал къщата им. Сигурен съм, че е трябвало да бъде взето цялото съкровище, но нещо се е объркало.

— Значи трябва да го вземе сам. Знае ли къде е?

— Трябва да знае, иначе нямаше да тръгне — отвърнах аз.

От Ема научих, че Тобен е ходил веднъж на острова заедно с изследователска група от Пеконийското историческо дружество. Тогава сигурно се е погрижил Том или Джуди да му покажат мястото, което, разбира се, е трябвало да изглежда като един от археологическите сондажи на Том.

Виждаш ли, Тобен не е доверчив и не се съмнявам, че те също не са го харесвали и не са му вярвали. Просто взаимно са се използвали.

— Крадците винаги се скарват в някой момент — отбеляза Бет.

Исках да възразя, че Том и Джуди не са крадци, но това не беше вярно. А когато бяха пресекли границата между честните граждани и заговорниците, общо взето участта им вече е била решена. Не съм моралист, но в работата си ежедневно се сблъсквам с това. Гърлата ни заболяха от викането и солта и ние отново потънахме в мълчание.

Наближавахме пролива между южния бряг на Северния край и Шелтър Айланд, но в началото му морето изглеждаше още по-бурно. Сякаш от нищото изникна огромна вълна и за секунда се извиси над десния борд. Бет я видя и изкрещя. Вълната се стовари отгоре ни и изпитах усещането, че съм попаднал във водопад.

Озовах се проснат по гръб, после водното течение ме отнесе надолу по стълбите и накрая се приземих на долната палуба върху Бет. С усилие се изправихме и изпълзях нагоре по стълбите. Яхтата бе останала без контрол и рулят се въртеше свободно. Стиснах го и го задържах неподвижно, докато се намествах на седалката, тъкмо навреме, за да насоча носа срещу нова чудовищна вълна. Тя ни пое върху хребета си и изпитах странното чувство, че съм на около три метра във въздуха, по-високо от бреговете и в двете посоки.

Вълната хлътна и ни остави за миг във въздуха, преди да се стоварим обратно долу. Преборих се с руля и отново насочих яхтата на изток, като се опитвах да я вкарам в пролива, в който трябваше да е по-добре оттук.

Погледнах наляво към Бет, но не я видях на стълбите.

— Бет!

— Тук съм! — отвърна тя от каютата. — Идвам!

Бет изпълзя на четири крака по стълбите. Видях, че челото й кърви.

— Добре ли си?

— Да… просто малко се ударих. Задникът ме боли. — Тя се опита да се засмее, но смехът й прозвуча почти като ридание. — Това е лудост!

— Слез долу. Направи си мартини — само го разбъркай, без да го разклащаш.

— Идиотското ти чувство за хумор като че ли подхожда на положението — отвърна тя. — Каютата започва да се пълни с вода и чух, че са се включили трюмните помпи. Можеш ли да измислиш нещо смешно по този въпрос?

— Ами… чакай да видя… онова, което си чула, не са помпите, а електрическият вибратор на Сондра Уелс, който работи под водата. Какво ще кажеш?

— Направо ще се хвърля зад борда. — После попита: — Помпите ще успеят ли да насмогнат на нахлуващата вода?

— Предполагам. Зависи колко вълни се разбият на палубата. — Всъщност бях забелязал, че яхтата реагира на руля по-бавно — сигурно резултат от натежаването на водата в трюма и каютата.

Вдигнах лице нагоре, така че дъждът да измие от очите ми част от солта. И тъй като и без това гледах към небето, си казах: „В събота сутрин бях на черква, Господи. Видя ли ме там? Методистката черква в Къчог. Средният ред отляво. Ема? Кажи Му. Хей, Том, Джуди, семейство Мърфи — правя това заради вас, приятели. Можете да ми благодарите лично и след трийсетина-четирийсет години.“

— Джон?

— Какво?

— Какво гледаш?

— Нищо. Просто малко прясна вода.

— Ще ти донеса вода отдолу.

— Не още. Просто остани малко тук. След малко ще ти дам руля и ще си почина.

— Добра идея. — Тя замълча за минута, после попита: — Безпокоиш ли се?

— Не. Страх ме е.

— И мен.

— Време ли е за паника?

— Още не.

Погледнах към таблото и за първи път забелязах датчика за горивото. Резервоарът беше около една осма пълен, което означаваше, че ни остават около десет галона, и като се имаше предвид разходът на гориво на тези огромни яхти при половин дросел и бушуваща буря, това също означаваше, че нямаме много време. Зачудих се дали ще успеем да стигнем до Плъм Айланд. Когато си с кола, да ти свърши бензинът не е краят на света. Когато си със самолет, това е краят на света. Когато си с яхта по време на буря, това навярно е краят на света. Отбелязах си да следя датчика за горивото и попитах:

Това ураган ли е вече?

Не зная, Джон, и изобщо не ми пука.

С теб съм.

Останах с впечатлението, че не си падаш по морето — каза тя.

— Даже много си падам. Просто не ми харесва да съм в или под него.

— На Шелтър Айланд има няколко дока и заливчета.

Искаш ли да обърнеш натам?

А ти?

— Да, но не.

С теб съм.

Накрая навлязохме в пролива между Северния край и Шелтър Айланд. Устието му беше широко около осемстотин метра и островът, който се падаше откъм юг, бе достатъчно висок и голям, за да спре вятъра поне отчасти. Сега той виеше по-слабо и можехме да разговаряме нормално. Морето също беше малко по-