Бет ме пусна, измъкна се от тясното си убежище между седалката и задника ми, застана до мен и се хвана за дръжката на таблото.

Според теб какво е станало с Тобен?

— Смятам, че е продължил покрай южния край на острова. Предполагам, си мисли, че сме мъртви.

— Навярно — отвърна Бет. — И аз така смятам.

— Да. Освен ако няма радиовръзка с някой на Плъм Айланд, който да научи от човека във фара, че сме оцелели.

— Смяташ ли, че има съучастник на Плъм Айланд?

— Не зная. Но скоро ще разберем.

— Добре… и къде отива сега Тобен?

— Може да иде само на едно място и то е точно тук, от тази страна на острова.

— С други думи, заобикаля от отсрещната страна и накрая пак ще се срещнем.

— Е, ще се помъча да избегнем срещата. Но ако иска да пусне котва и да слезе на брега с лодката, определено трябва да мине откъм подветрената страна.

— А ние ще слезем ли на острова?

— Надявам се.

— Как?

— Ще се опитам да изкарам яхтата на брега.

Бет отново извади картата и рече:

— Почти по целия бряг има скали и плитчини.

— Е, избери място, където няма никакви скали и плитчини.

— Ще опитам.

Още десетина минути продължавахме да се движим на изток. Погледнах датчика за горивото и видях, че стрелката вече е на нула. Знаех, че незабавно трябва да се насоча към брега, защото ако горивото свършеше, щяхме да останем на милостта на бурята и или отново да бъдем изхвърлени в открито море, или да се разбием в скалите. Но преди да слезем на брега исках поне само да зърна яхтата на Тобен.

— Джон, горивото свършва — съобщи Бет. — Най-добре да обърнеш към брега.

— След минута.

— Нямаме минута. Дотам са стотина метра. Обърни сега.

— Виждаш ли някъде яхтата?

— Не. Обърни към брега.

— След малко.

— Веднага. Досега правихме всичко както искаше ти. Стига вече.

— Добре… — Но преди да се насоча към брега, вятърът неочаквано спря и около нас се издигна невероятна стена от облаци. И още по-невероятно бе, че видях нощното небе, заобиколено от вихрещи се облаци, сякаш бяхме на дъното на кладенец. И видях и звездите, които си мислех, че никога повече няма да видя.

— Окото на бурята минава над нас — каза Бет.

Вятърът бе много по-слаб, за разлика от вълните. През кръглата дупка се процеждаше звездна светлина и можехме да видим брега и морето.

— Давай, Джон — рече тя. — Няма да имаме друга такава възможност.

И беше права. Вече виждах бушуващите вълни и можех да разчета времето, виждах и скалите, които се подаваха от водата, както и плитчините.

— Давай!

— Още малко. Наистина трябва да видя къде е слязло на брега онова копеле. Не искам да го загубя на острова.

— Джон, горивото ни свършва!

— Достатъчно е. Търси яхтата на Тобен.

Тя като че ли се примири с пълния ми идиотизъм и вдигна бинокъла, за да огледа хоризонта. Стори ми се, че й трябваше половин час, но навярно бяха минали само една-две минути. Накрая Бет посочи с ръка и извика:

— Там! — И ми подаде бинокъла.

Вгледах се в мрака и дъжда и естествено, на хоризонта се очерта силует, който можеше да е мостикът на Тобен, но можеше и да е купчина скали.

Когато се приближихме, видях, че определено е яхтата и че е сравнително неподвижна, което означаваше, че Тобен е пуснал поне две котви — от носа и от кърмата. Върнах бинокъла на Бет.

— Добре. Обръщаме към брега. Дръж се. Внимавай за скали и такива неща.

Тя коленичи на седалката си и се наведе напред, хванала се за рамката на разбитото предно стъкло. Смръщеното й лице ми подсказваше, че раната я боли.

Насочих носа към брега. Вълните започнаха да заливат кърмата и аз увеличих скоростта. Трябваше ми гориво за още около минута.

Брегът се приближаваше и се виждаше по-добре. Вълните, които се разбиваха в пясъка, бяха чудовищни и ревът им все повече се усилваше.

Плитчини право напред! — извика Бет.

Знаех, че не мога да завия навреме, затова натиснах дроселите докрай и прелетяхме през плитчината.

Брегът вече бе на по-малко от петдесетина метра и си помислих, че наистина имаме шанс. И изведнъж яхтата се бльсна в нещо много по-твърдо от пясъчна плитчина и чух характерния звук на разцепващо се фибростъкло. Половин секунда по-късно „Формулата“ се издигна над водата, после се спусна обратно с тъп звук.

Погледнах към Бет и видях, че продължава да се държи.

Сега се движехме много бавно и ясно си представях водата, която изпълва разбития корпус. Двигателите като че ли работеха равномерно и с пълна мощност. Прииждащите вълни ни тласкаха към брега, но подводното течение ни теглеше назад. Ако изобщо се придвижвахме напред, това ставаше съвсем бавно. Междувременно яхтата се пълнеше с вода и дори можех да видя, че най-долното стъпало към каютата вече е наводнено.

— Изобщо не напредваме! — извика Бет. — Ще трябва да доплуваме до брега!

— Не! Стой на яхтата. Ще изчакаме удобна вълна.

И ние зачакахме, като гледахме как брегът първо се приближава, а после пак се отдалечава. Обърнах се назад и най-после видях, че приижда огромна вълна. Изключих от скорост. Яхтата леко подскочи назад и хвана вълната точно под хребета й.

— Наведи се и се дръж здраво! — извиках.

Бет се хвърли долу и се вкопчи в основата на седалката си.

Вълната ни тласна напред с такава сила, че три хиляди и петстотин килограмовата „Формула“, пълна с още хиляди килограми вода, реагира като сламена кошница, попаднала в бушуваща река. Бях очаквал да бъдем изхвърлени на брега като на въздушна възглавница, но сега щяхме да изминем разстоянието дотам по въздуха.

Докато летяхме към острова, запазих достатъчно присъствие на ума, че да изключа двигателите — така яхтата нямаше да експлодира, разбира се, ако изобщо бе останало някакво гориво. Освен това не исках двете витла да ни откъснат главите.

— Дръж се! — извиках.

— Няма нужда да ми напомняш — отвърна Бет.

Стоварихме се върху заливания от вълните бряг с носа надолу. „Формулата“ се претърколи настрани и двамата скочихме от нея точно когато връхлетя нова вълна. Забелязах стърчаща над водата скала и се вкопчих в нея с една ръка, с другата прегърнах Бет през кръста. Вълната се разби и отстъпи назад. Изправихме се и си плюхме на петите към сушата. Бет притискаше с длан раната си.

Стигнахме до една от ерозиралите скали и започнахме Да пълзим нагоре по нея.

— Добре дошъл на Плъм Айланд — рече Бет.

— Добре заварила. — Някак си успяхме да се изкачим върху скалата и се отпуснахме в продължение на