цяла минута по гръб. После седнах и погледнах към брега. Яхтата лежеше настрани и видях, че белият й корпус е разцепен. Когато течението я изтегли назад във водата, тя отново се претърколи и се изправи сама, след това пак се преобърна и следващата вълна я понесе към пясъка. — Не бих искал сега да съм на яхтата — казах на Бет.

— И аз, но не искам да съм и на този остров — отвърна тя.

— Излезли от морето — отбелязах аз, — но затова пък направо в тигана.

— Пак ли започваш с глупостите си? Имаш ли нещо против да млъкнеш за около пет минути?

— Ни най-малко.

Всъщност с радост посрещнах тишината след часове, прекарани сред рева на вятъра, дъжда и корабните двигатели. Наистина можех да чуя туптенето на сърцето си, пулсирането на кръвта в ушите си и хриптенето на белия си дроб. Чувах и някакъв тъничък гласец в главата ми, който казваше: „Пази се от дребни човечета с големи пушки“.

Поседяхме на тревата, за да съберем мислите си и да успокоим дишането си. Бях мокър, уморен, беше ми студено и ме болеше раненият бял дроб. Бях си загубил обувките, забелязах, че и Бет е боса. От друга страна обаче бяхме живи и револверът продължаваше да е в кобура под мишницата ми. Извадих го и проверих дали единственият ми останал патрон е на място за стрелба. Бет потърси в джобовете си и накрая ми съобщи:

— Добре… намерих и моя.

Все още бяхме с дъждобрани и спасителни жилетки, но видях, че Бет е загубила бинокъла.

Загледахме се в морето и в зловещо вихрещите се облаци коло окото на бурята. Продължаваше да вали, но не толкова силно. Когато си подгизнал до кости, малко дъжд не е страшен. Опасявах се обаче да не измръзнем, ако останем прекалено дълго неподвижни.

Мисля, че Том и Джуди Гордън щяха да се гордеят с моряшките ти способности — сериозно каза Бет.

Не отговорих. Във въздуха увисна нещо неизречено, нещо като „Ема би била доволна и поласкана от онова, което правиш за нея“.

— Мисля, че трябва да се върнем към централната лаборатория — рече Бет.

Не отговорих.

— Няма как да пропуснем светлините — продължи тя. — Ще накараме плъмайландската охрана да ни помогне. Ще се свържа по телефона или по радиостанцията и с областното управление.

Отново не отговорих. Тя ме погледна.

— Джон?

— Не съм стигнал чак дотук, за да тичам при Пол Стивънс за помощ — казах аз.

— Джон, и двамата не сме в страхотна форма, общо имаме пет патрона и сме боси. Време е да повикаме ченгетата.

— Ти, ако искаш, иди в централната лаборатория. Аз отивам да търся Тобен. — Обърнах се и тръгнах на изток покрай скалата към мястото, където бяхме видели закотвена яхтата на Тобен.

Бет не извика след мен, но минута по-късно вече вървяхме един до друг. Продължихме напред в мълчание. Не бяхме съблекли спасителните жилетки, отчасти, за да ни е по-топло, отчасти защото човек никога не знае кога пак ще му се наложи да се понакваси.

Дърветата стигаха чак до ерозиралата скала и храсталакът отдолу беше гъст. Тъй като бяхме боси, внимателно избирахме къде да стъпваме и напредвахме съвсем бавно.

Вятърът в окото на бурята бе спокоен и въздухът беше почти неподвижен. Даже чух да чуруликат птички. Знаех, че атмосферното налягане тук е много ниско и макар обикновено да не съм чувствителен към него, наистина усещах някаква… възбуда, предполагам, а може би и малко злоба. Всъщност по-скоро бях бесен и готов на убийство.

— Имаш ли някакъв план? — тихо попита Бет.

— Разбира се.

— И какъв точно?

— Да действам според случая.

— Страхотен план.

Тръгнахме навътре към сушата и намерихме чакъления път, по който микробусът на Пол Стивънс ни беше откарал до източния край на острова. Бе почти затрупан с повален дървета и отчупени клони, така че нямаше защо да се трвожим, че може да ни изненада автомобилен патрул.

Починахме си на един дънер. Дъхът ни излизаше на облаци пара във влажния въздух. Свалих си спасителната жилетка и дъждобрана, после кобура и полото. Успях да разцепя полото на две и увих парчетата около ходилата на Бет.

— Сега ще си сваля гащетата — съобщих й аз. — Недей да поглеждаш.

Събух си тесните мокри джинси, после и гащетата, и разцепих на две и тях.

— Боксерки ли са? — попита Бет. — Мислех те за плейбой.

Очевидно, кой знае защо, госпожа Пенроуз беше изпаднала в закачливо настроение. Посттравматична еуфория заради факта, че е оцеляла, предполагам. Овързах парчетата плат около ходилата си.

— Бих ти дала гащичките си — рече Бет, — но когато се преобличах на яхтата бяха толкова мокри, че не си направих труда пак да ги обувам. Искаш ли ризата ми?

— Не, благодаря. Това е достатъчно. — Обух си джинсите, после си закопчах кобура на голо, след това облякох дъждобрана и накрая спасителната жилетка. Беше ми толкова студено, че започвах да треперя.

Проверихме раната на Бет. Малко кървеше, но иначе изглеждаше наред.

Продължихме напред по черния път. Небето отново се смрачаваше. Знаех, че окото на бурята се насочва на север и че скоро ще се окажем в задната й част, която щеше да е също толкова яростна, колкото и предната.

— Тобен е хвърлил котва някъде тук — прошепнах аз. — Отсега нататък внимавай и пази тишина.

Тя кимна и продължихме на север през гората отново надолу към скалите. И естествено, на петдесетина метра от брега видяхме яхтата. Вълните напрягаха въжетата на двете котви. На слабата светлина успяхме да различим плоскодънната лодка на брега под нас. Вече бяхме сигурни, че Тобен е слязъл на острова. Всъщност от лодката до скалата имаше опънато въже, завързано за едно от дърветата съвсем близо до мястото, където бяхме приклекнали. Останахме неподвижни, като се вслушвахме и взирахме мрака. Почти бях сигурен, че Тобен се е насочил към вътрешноста на острова, и прошепнах на Бет:

— Отишъл е да вземе съкровището.

Не можем да го проследим — отвърна тя. — Затова ще пчакаме да се върне. И тогава ще го арестувам.

— О, каква невинност!

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Искам да кажа, госпожо Пенроуз, че човек не арестува онзи, който на три пъти се е опитал да те убие.

— Не можеш хладнокръвно да го убиеш.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Джон, рискувах живота си, за да ти помогна на яхтата. Сега си ми длъжник. Все още разследвам този случай, ченге съм и ще действам както трябва.

Не виждах причина да я убеждавам в нещо, което вече бях решил.

Бет предложи да развържем въжето и да оставим вълните да отнесат лодката на Тобен, за да отрежем пътя му за бягство. Отговорих й, че ако види, че я няма, ще се подплаши. После казах:

— Чакай тук и ме прикривай.

Хванах се за въжето и се спуснах до лодката на скалистия плаж. На кърмата намерих пластмасовата касета, която бях видял още в навеса. Вътре имаше различни дреболии, но сирената липсваше. Навярно Фредрик Тобен беше решил, че съм го разкрил, и се освобождаваше от някои улики. Нямаше значение и без