това не му предстоеше да се изправи пред съдебните заседатели.

Така или иначе, намерих клещи и извадих винта, който държеше витлото. Извадих резервните винтове от касетата и ги прибрах в джоба си. Открих и малък рибарски нож и взех и него. Потърсих фенерче, но нямаше.

Изкатерих се по скалата с помощта на въжето. Бет ми протегна ръка от върха и ме издърпа.

— Извадих винта от витлото — казах аз.

Тя кимна.

— Добре. Запази ли го в случай, че по-късно ни дотрябва.

— Да. Глътнах го. Толкова глупав ли ти изглеждам?

— Не изглеждаш глупав. Но вършиш глупости.

— Това е част от стратегията ми. — Дадох и винтовете и задържах ножа.

За моя изненада Бет каза:

— Виж, извинявай за отвратителните ми забележки. Изнервена съм.

— Не се тревожи.

— Студено ми е. Може ли… да се сгушим?

— Да се гушнем?

— Да се сгушим. За да се постоплим.

— Ясно. Чел съм го някъде. Добре…

И така, малко несръчно, се сгушихме един в друг — аз бях седнал до голям повален дънер, а Бет седеше в скута ми, прегърнала ме с ръце и заровила лице в гърдите ми. Така наистина беше малко по-топло, макар че при тези обстоятелства в позата ни нямаше нищо чувствено. Просто прегръдка на нормални хора, при това партньори, оцелели след тежки премеждия. Заедно бяхме преживели много и вече наближавахме края. Струва ми се, и двамата усещахме, че след смъртта на Ема нещо между нас се е променило.

Така или иначе, всичко много напомняше на „Робинзон Крузо“, на „Острова на съкровищата“ или нещо такова и предполагам, че донякъде ми доставяше удоволствие така, както момчетата от всички възрасти обичат да се изправят срещу хора и природа. Имах обаче далечното усещане, че Бет Пенроуз не споделя момчешкия ми ентусиазъм. Жените са склонни да проявяват малко повече практичност и не обичат да се валят в калта. Освен това, струва ми се, ловът и убиването не ги привличат чак толкова много. А сегашната ситуация беше точно такава — лов и убиване.

Известно време продължихме да се гушим един в друг, заслушани във вятъра и дъжда. Не изпусках от поглед брега под нас и двамата внимавахме за стъпки в гората.

Накрая се пуснахме и когато се изправих, за да раздвижа вдървените си стави, усетих друга, неочаквана вдървеност под джинсите си.

— Сега ми е по-топло — казах на Бет.

Тя седна до поваленото дърво, притиснала колене към брадичката си и обвила краката си с ръце.

— Опитвам се да се поставя на мястото на Тобен — продължих аз. — Да речем, че се придвижва към вътрешността на острова, където е скрито съкровището. Нали така?

— Защо във вътрешността? Защо да не е някъде край брега?

— Може да са го открили край брега, навярно на някоя от тези скали — възможно е това да са Ридовете на капитан Кид, — но Том и Джуди най-вероятно биха извадили плячката от дупката, защото лесно би могла да се срути и да им се наложи пак да копаят. Нали така?

— Вероятно.

Мисля, че са скрили съкровището някъде в или около Форт Тери, или пък в онзи лабиринт от артилерийски укрепления, който ни показа Стивънс.

— Възможно е.

Ако допуснем, че знае къде е, сега Тобен трябва да го извади и да го пренесе тук през гората. Може да му потрябват два-три курса в зависимост колко е тежко. Нали така?

— Може би.

— Ако бях на негово място, щях да отида при съкровището, да го пренеса тук, после да го смъкна при лодката.

Нямаше да се опитвам да се върна на яхтата в тази буря.

Нали така?

— Да.

— Значи той ще изчака края на бурята в лодката, но ще трябва да потегли преди да се съмне, преди да излязат хеликоптерът и патрулните лодки. Нали така?

— Да. И какво от това?

— Ще трябва да го проследим и да го хванем в момента, в който взима плячката. Нали така?

— Да… не, не е така. Не разбирам идеята ти.

— Сложна е, но е логична.

— Това са пълни глупости, Джон. Логично е да останем тук. Тобен ще се върне във всички случаи и ние ще го чакаме.

— Ти можеш да го почакаш. Аз отивам да го открия този кучи син.

— Не, никъде няма да ходиш. Той е по-добре въоръжен от теб, а аз няма да ти дам пистолета си.

Спогледахме се и аз отвърнах:

— Отивам да го намеря. Искам да останеш тук и ако се появи, докато ме няма…

— Тогава навярно ще те е убил. Остани тук, Джон. Много по-сигурно е. Мисли разумно.

Не й обърнах внимание и коленичих до нея. Взех ръката й в своята и казах:

— Слез долу при лодката. Така ще можеш да го видиш, ако дойде по брега или се спусне по въжето. Скрий се там сред скалите. Когато се приближи така, че да можеш ясно да го виждаш, простреляй го в корема, после бързо изтичай при него и го гръмни в главата. Става ли?

Няколко секунди Бет не отговори, после кимна и се усмихна.

— И после ще кажа: „Не мърдай, полиция!“

— Точно така. Бързо се учиш.

Тя извади 9-милиметровия си „Глок“ и ми го подаде.

— Ако той се върне тук, ще ми трябва само един патрон.

Тук са останали четири. Дай ми твоя.

— Метричната система ме обърква — усмихнах й се аз. — Ще задържа истинския си американски 38- калибров патлак.

— Има ли някакъв шанс да те убедя?

— Не.

Може би нямаше да е зле да разменим една бърза целувка, но предполагам, че нито един от двама ни не бе в настроение. Обаче й стиснах ръката и тя направи същото. После се изправих, обърнах се, навлязох сред дърветата и започнах да се отдалечавам от ветровитата скала и от Бет.

Пет минути по-късно отново излязох на чакъления път. Добре, сега съм Фредрик Тобен. Може би имам компас, но даже да нямам, аз съм достатъчно умен, за да разбирам, че би трябвало да оставя белег на някое от тези дървета, който после да ме упъти към лодката.

Огледах се и естествено, открих парче бяло въже, завързано между две дървета на около три метра едно от друго. Реших, че това е компасната стрелка на Тобен, и макар самият аз да нямах компас, а Емпайър Стейт Билдинг го нямаше, за да ме ориентира, реших, че е тръгнал почти право на юг. Продължих да се провирам между дърветата, като се опитвах да поддържам същия курс.

Всъщност, ако не бях извадил късмет да открия нещо, което да ме упъти накъде е отишъл Тобен, навярно щях да се върна при Бет. Но имах чувството — почти увереност, — че нещо ме привлича и тласка към Фредрик Тобен и съкровището на капитан Кид. Ясно си представях нас двамата и съкровището, а в сенките около нас бяха мъртвите — Том и Джуди, семейство Мърфи, Ема и самият Кид.

Теренът започна да се издига и скоро стигнах до открито пространство. На фона на мрачния хоризонт от другата му страна се различаваха силуетите на две малки сгради. Разбрах, че съм до изоставения Форт Тери.

Пак потърсих някакъв знак и пак намерих въже, завързано на едно от дърветата. Това беше мястото, където Тобен бе излязъл от гората, оттук щеше и да се върне обратно. Очевидно инерцията от