— Долу. Долу в мазето.

Двамата я погледнахме. Тя посочи към вратата в дъното на кухнята.

— Слязъл долу. Нещо долу.

С Бет пак се спогледахме.

Очевидно господин Тобен не беше работодателят на годината и Ева се радваше на възможността да го издаде — макар че виждах в очите й страх и знаех, че причината не е само в урагана. Нямаше съмнение, че Тобен е щял да я убие, ако не бе малкото неудобство да остави труп в собствената си къща.

Отидох до вратата и натиснах бравата, но бе заключено. Взех пожарната брадвичка и заех бойна поза.

— Почакай! — спря ме Бет. — Трябва ни вероятна причина, за да направим това.

— Имаме ли съгласието ви за обиск? — попитах Ева аз.

— Моля?

— Благодаря ви. — Замахнах със стоманената брадвичката към бравата и разбих дървото. Отворих вратата и зад нея се показа тясно тъмно стълбище, което водеше надолу към мазето. — Свободна си да си тръгнеш по всяко време — казах на Бет.

Госпожа Ходещ правилник очевидно беше получила просветление и най-после бе проумяла, че и двамата сме толкова затънали, че спокойно можем да нарушим и останалите закони, които бяхме пропуснали. Взе от Ева фенерчето и ми го подаде.

— Ти си първи, храбрецо. Ще те прикривам.

— Добре. — Започнах да слизам по стълбите, стиснал фенерчето в една ръка и брадвичката в другата. Бет извади 9 — милиметровия си пистолет и ме последва.

Мазето бе много старо и вътре имаше по-малко от два метра свободно пространство. На пръв поглед изглеждаше, че тук като че ли няма много нещо — беше прекалено влажно за килер и прекалено мрачно и призрачно за мокро помещение. Общо взето вътре имаше само печка и резервоар за гореща вода. Не можех да разбера какво се опитваше да ни каже Ева.

После лъчът на фенерчето попадна върху дълга тухлена стена в отсрещния край и ние се приближихме към нея.

Тухлите и хоросанът бяха по-нови от старата каменна основа. Стената разделяше помещението по цялата му дълбина и нагоре стигаше чак до старите дъбови греди.

Точно по средата й имаше дъбова врата с много красива резба. Фенерчето ми освети месингова табелка с надпис: „Лична изба на Негова светлост“.

Тъй като на Негова светлост му липсваше чувство за хумор, реших, че табелката е подарък от някой почитател, навярно даже от Ема.

— Не трябва ли да влезем вътре? — прошепна Бет.

— Само ако вратата е отключена — отвърнах аз. — Спомни си правилника за обиск. — Подадох й фенерчето и опитах голямата месингова брава, но вратата бе заключена забелязах, че над бравата има месингова ключалка. — Не заключена, само е заяла — казах аз, замахнах с брадвичката към ключалката и дъбовата врата се разцепи, но издържа. Нанесох още няколко удара и накрая я отворих.

Бет беше изключила фенерчето веднага щом вратата се отвори и ние стояхме от двете й страни с опрени до тухлената стена гърбове и с извадени пистолети.

— Полиция! — извиках аз. — Излезте навън с вдигнати ръце!

Никакъв отговор.

Метнах брадвичката през вратата и тя се приземи с метално дрънчене. Но никой не стреля по нея.

— Ти влез първа — казах на Бет. — Веднъж вече ме гърмяха тази година.

— Благодаря. — Тя приклекна и рече: — Влизам. — Мушна се вътре и аз я последвах. Дръпнах се вляво и двамата останахме неподвижни, приклекнали с насочени пистолети.

Не виждах нищо, но усетих, че помещението е по-хладно и може би по-сухо от останалата част от мазето.

— Полиция! — извиках аз. — Горе ръцете!

Изчакахме още половин минута, после Бет включи фенерчето. Лъчът обиколи стаята и освети редица стойки за вино. По средата имаше маса с два големи и няколко по-малки свещника. На масата имаше и кибрит и аз запалих десетина свещи, които хвърлиха премигваща светлина из избата. По бутилките затанцуваха отражения.

Както можеше да се очаква във винарска изба, целите стени бяха заети от стойки за вино. Тук-там бяха струпани дървени щайги и кашони с бутилки, отворени и запечатани. Имаше и шест бъчви. По стените се виждаха охладителни тръби в плексигласово покритие. Таванът като че ли бе от кедрови греди, а грубият каменен под беше настлан с гладки плочи, споени с бетон.

— Аз си държа двете бутилки вино в един от шкафовете в кухнята — отбелязах на Бет.

Тя взе фенерчето от ръката ми, разгледа няколко от покритите с прах бутилки на една от стойките и каза:

— Това са качествени френски вина.

— Навярно държи собствената си продукция в гаража — отвърнах аз.

Тя освети основата на стената, където бяха струпани няколко десетки кашона.

— Ето я неговата продукция — посочи ми Бет. — И на бъчвите има негови етикети.

— Ясно.

Известно време разглеждахме избата и открихме шкаф с чаши, тирбушони, салфетки и прочее. Тук-там бяха окачени термометри и всички показваха около петнайсет градуса.

Какво се опитва да ни каже Ева? попитах накрая.

Бет сви рамене.

— Би трябвало да прегледаме тези щайги и капшни.

— Да, би трябвало.

Така че започнахме да местим дървените щайги и кашоните. Разпечатахме няколко, но вътре имаше само вино.

— Какво търсим? — попита Бет.

— Не зная. Но не вино.

В един от ъглите, където се срещаха двете каменни основи, имаше купчина кашони от винарните „Тобен“, всички с етикети „Есенно злато“. Отидох при тях и започнах да ги хвърлям към пътеката между две редици стойки. Помещението се изпълни със звук от строшено стъкло и миризма на вино.

— Не разваляй хубавото вино — каза Бет. — Успокой се.

Подавай ми кашоните.

Не й обърнах внимание. Дръпни се от пътя ми.

Хвърлих и последния ред кашони и в ъгъла се показа нещо, което не беше вино. Всъщност това бе алуминиев сандък за лед. Разгледах го на светлината на свещите.

Бет застана до мен и го освети с фенерчето.

— За това ли говореше? — попита ме тя. — Алуминиевият сандък от яхтата на семейство Гордън?

— Определено прилича. Но такива сандъци се срещат много често и ако по него не открием отпечатъците им — които, сигурен съм, няма да открием — никога няма да разберем със сигурност. — И все пак предполагам, че е това сандъкът, който всички смятаха за пълен с лед и антракс. И все още може да е. Знаеш ли, не вярвам съвсем в тази работа с пиратското съкровище.

— Е, надявам се, че хората от дактилоскопската лаборатория ще успеят да снемат някои отпечатъци от този добре почистен алуминий — отвърнах, обърнах се към вратата и понечих да изляза.

— Почакай. Няма ли да… Искам да кажа…

— Да го отворя ли? Да не си полудяла? И да унищожа уликите? Ние даже не би трябвало да сме тук. Нямаме заповед за…

— Престани!

— С какво да престана?

— Отвори проклетия сандък… не, аз ще го отворя. Дръж това. — Тя ми подаде фенерчето и клекна пред сандъка, който лежеше между два кашона. — Дай ми носна кърпичка или нещо друго.

Подадох й носната си кърпичка и с нея в ръка Бет отвори резето, после повдигна капака.