— Джон, винарната е затворена.

— „Затворен“ е много относително понятие.

— Не, не е.

Подкарах към сградата, после завих надясно, излязох от паркинга и минах по затревения участък между винарната и лозята. Сред празни бъчви за вино зад голямата сграда бяха паркирани няколко камиона.

— Какво правиш? — попита Бет.

Спрях пред задната врата в основата на кулата.

— Виж дали е отворена.

Тя ме погледна и понечи да каже нещо.

— Просто виж дали е отворена. Направи каквото ти казвам.

Бет излезе навън, изтича до вратата и натисна бравата. Погледна към мен и поклати глава, после тръгна обратно към колата. Натиснах газта и забих джипа във вратата, която се отвори. Изключих двигателя и изскочих навън. Хванах Бет за ръката и се затичах през отворената врата в кулата.

Полудя ли?

Отгоре се открива прекрасна гледка. — Асансьорът, както бях забелязал, се отваряше с ключ, затова тръгнах агоре по стълбището. Бет ме задържа за ръката и каза: Спри! Това се нарича влизане с взлом, да не споменавам за нарушаването на гражданските права…

— Това е обществена сграда.

— Но е затворена!

— Намерих вратата разбита.

— Джон…

— Върни се в джипа. Аз ще се погрижа за това.

Изгледахме се. Очите й казваха: „Зная, че си бесен, но недей да правиш това“.

Извърнах се и се заизкачвах нагоре сам. На всяка площадка опитвах вратите на кабинетите, но те бяха заключени.

На площадката на третия етаж чух зад себе си стъпки и, извадих револвера си. Зачаках и видях, че иззад ъгъла се появява Бет.

— Това си е мое престъпление — казах й аз. — Не се нуждая от съучастник.

— Вратата беше разбита — отвърна Бет. — В момента проверяваме.

— Нали тъкмо това ти казах.

Продължихме нагоре заедно.

Вратата на четвъртия етаж, където бяха кабинетите на ръководството, също бе заключена. Това не означаваше, че вътре няма никого. Заудрях с юмруци по стоманената врата.

— Джон, мисля, че вътре няма никого… — започна Бет.

— Надявам се.

Изтичах на петия етаж и тя ме последва. Отново опитах бравата, но беше заключено.

— Това ли е апартаментът му? — попита Бет.

— Да. — В стъклена кутия на стената видях задължителната стоманена пожарна брадвичка, до нея имаше пожарогасител. Взех пожарогасителя, разбих стъклото и извадих брадвичката. Звукът от разбитото стъкло отекна по стълбището.

— Какво правиш? — почти изкрещя Бет.

Отблъснах я и замахнах с брадвичката. След няколко удара успях и вратата се отвори навътре.

Няколко пъти дълбоко си поех дъх. Чувствах дроба си странно, като че ли вътре можеше да се е отворило нещо, на което му е трябвало дълго време, за да се затвори.

— Джон, чуй ме…

— Тихо. Внимавай за стъпки. — Извадих пистолета изпод дъждобрана, тя направи същото. Застанахме неподвижни и аз надникнах през вратата, която току-що бях отворил.

Не можех да видя апартамента на Тобен заради копринения японски параван, които скриваше стоманената врата от деликатния поглед на собственика. Вътре бе тъмно и тихо.

Все още държах брадвичката в лявата си ръка и я запратих към паравана, който се прекатури и разкри просторна дневна и трапезария.

— Не можем да влезем тук — прошепна Бет.

— Трябва да влезем. Някой е разбил вратата. Вътре има крадци.

Шумът, който бях вдигнал до този момент, беше достатъчно силен, за да привлече нечие внимание, но не чувах нищо. Трябваше да допусна, че задната врата е била с аларма, но бурята навярно бе задействала десетки аларми из целия Северен край. Във всеки случай можехме да се справим с ченгетата, ако се появяха — всъщност ние бяхме ченгетата.

Влязох в дневната, стиснал пистолета в двете си ръце, като го въртях отляво до средата. Бет правеше същото от другата страна.

— Джон, това не е добра идея — каза тя. — Просто се успокой. Зная, че си разстроен, и не те обвинявам, но не можеш да направиш това. Сега излизаме оттук и…

— Тихо. — Аз извиках: — Господин Тобен! Тук ли сте?

Имате гости.

Не получих отговор. Влязох още по-навътре в дневната, която беше осветена само от мрачното небе зад огромните сводести прозорци и от светлината, процеждаща се през два големи отвора във високия три и половина метра таван. Бет бавно ме последва.

Както можете да си представите, апартаментът бе страхотен — дневната беше полукръгла — покрай заоблената северна стена. Другата половина от кулата, южната, бе разделена на отворена кухня, която можех да видя, и спалня, заемаща югозападната четвърт от кръга. Вратата й беше отворена и аз надникнах вътре. Нямаше никого. Ако бе тук, Тобен се криеше под леглото или в килера, загубил ума и дума от страх.

Хубаво жилище — казах аз.

Много хубаво.

Тук на човек може да му се отвори късмета с жените.

В съответствие с моята версия за събитията, Бет каза:

— Тук няма крадци. Трябва да си тръгнем и да докладваме, че сме открили следи от влизане с взлом. Само ще проверя дали крадецът е избягал. Дадох й ключовете си.

— Иди в джипа. Веднага идвам.

Тя се поколеба, после отвърна:

— Ще преместя джипа на паркинга. Ще те чакам петнайсет минути. Не повече.

— Добре. — Обърнах се и влязох в спалнята.

Тук имаше предимно плюш и пух — нали това бе стаята, в която Божият дар за жените носеше бутилките с шампанско. До леглото наистина имаше стойка за шампанско и кофичка за лед. Ще излъжа, ако кажа, че не можех да си представя Ема в леглото с господин Тобен. Но това вече нямаше значение. Тя беше мъртва, скоро същото щеше да се отнася и за него.

Вляво имаше голяма баня, душ, вана за воден масаж, биде, изобщо всичко, както си му е редът. Да, животът се беше отнасял щедро към Фредрик Тобен, докато не бе започнал да харчи повече, отколкото печели. Хрумна ми, че без помощта на златото буря щеше да го съсипе.

В спалнята имаше бюро и аз внимателно го прерових, но не открих нищо уличаващо или полезно.

Прекарах следващите десетина минути в най-подробно претърсване на апартамента. В дневната открих заключен килер и разбих вратата с пожарната брадвичка, но вътре имаше само истински сребърни прибори за хранене, ленени покривки и кристални чаши, хладилник за вино със стъклена врата, овлажнителна кутия за пури и други неща, задължителни за добрия живот, включително голяма колекция порнокасети.

Прерових всичко, даже хладилника за вино, и отново не намерих нищо.

Обикалях из дневната с брадвичката в ръка в търсене на каквото и да е. Дадох отдушник и на гнева си, като поразчистих наоколо с брадвичката.

Имаше развлекателен център, както го наричат, с телевизор, видео, стерео и прочее, както и няколко книжни лавици. Претърсих навсякъде, като съборих книгите на земята.

И тогава нещо привлече погледа ми. В златна рамка приблизително с големината на книга беше