Най-малкото е виновен за това — завърших аз, — че ни излъга и заговорничеше с Наш и Фостър.

— А може и да е по-дълбоко замесен — каза тя. — Е… навярно ще успеем да открием твърди улики на двете нови местопрестъпления.

— Точно така. Но междувременно Тобен ще разбере какво му се готви, а половината от местните политици са му в джоба. Сигурно има и приятели в саутхолдското управление.

— Няма да информираме Макс.

— Направи каквото трябва. Само недей да подплашваш Тобен, защото ще изчезнат всички улики, които са под негов контрол.

— Като например съкровището ли?

— Точно така. Или оръжието на убийството. Всъщност, ако аз бях убил двама души със законно регистрирания си пистолет и ченгетата ненадейно се появят в кабинета ми, щях да го хвърля насред Атлантика и да заявя, че съм го загубил или че са го откраднали. Би трябвало да съобщиш, че си открила един от куршумите. Това ще го стресне, ако пистолетът още е у него. Пусни му опашка и виж дали ще се опита да се избави от оръжието, ако вече не го е направил.

Тя кимна и ме погледна.

— Искам да работиш по случая заедно с мен. Ще го направиш ли?

Хванах я за ръка и я поведох обратно в кухнята. Подадох й телефона и казах:

— Позвъни в офиса му и виж дали е там.

Тя се свърза с услуги, взе номера на винарни „Тобен“ и го набра.

— Господин Тобен, моля — рече Бет, зачака, погледна ме и попита: — Какво да му кажа?

— Просто му благодари за чудесното парти.

Бет каза в слушалката:

— Да, тук е детектив Пенроуз от съфолкското областно полицейско управление. Бих искала да разговарям с господин Тобен. Няма ли го? Тогава просто му предайте, че съм позвънила да му благодаря за чудесната вечер. — Отново се заслуша и попита: — Има ли начин да се свържа с него?… — Добре. Да, това е добра идея. — Затвори и се обърна към мен: — Няма го, не го очакват и тя не знае къде да го открия. Освен това се готвят да затворят винарната заради времето.

— Добре. Позвъни му вкъщи.

Бет извади бележника от чантата си, намери липсващия в указателя телефонен номер на Тобен и го набра. После ме попита:

— Пак ли го търся, за да му благодаря за чудесната вечер?

— Загубила си златния медальон на баба си на моравата му.

— Ясно. — Тя каза в слушалката: — Господин Тобен? Няма ли го? Тогава Уелс? — Пак се заслуша и рече: — Благодаря ви. Ще го потърся по-късно… не, няма да оставя съобщение… не, не се плашете. Би трябвало да отидете в специално убежище за природни бедствия… е, после телефонирайте в полицията или в пожарната и те ще дойдат да ви вземат. Става ли? Направете го веднага. — Бет затвори. — Икономката. Източноевропейка. Не обича урагани.

— И аз не си падам по тях. Къде е господин Тобен?

— Отсъства без обяснения. Госпожа Уелс заминала за Манхатън, докато бурята отмине. — Тя ме погледна. — Къде е той?

— Не зная. Но знаем, че го няма.

— Между другото — рече Бет, — би трябвало да се махнеш оттук. Метеоролозите съветват всички собственици на къщи до морето да се евакуират.

— Метеоролозите са професионални паникьори.

След тези думи лампите премитаха.

— Понякога са прави — отбеляза Бет.

— И без това по някое време днес трябва да си тръгвам за Манхатън. Утре имам срещи с онези, които ще решават съдбата ми.

— Тогава най-добре да тръгваш веднага. Времето няма да се оправи.

Докато обмислях възможностите си, вятърът отнесе един от столовете от верандата и лампите отново премигнаха. Спомних си, че трябваше да потърся Джак Роузън от „Дейли Нюз“, но вече бях пропуснал крайния срок за рубриката му. Във всеки случай не мислех, че раненият герой ще успее да се прибере вкъщи — нито днес, нито утре.

— Хайде да се поразходим с колата — предложих на Бет.

— Къде?

Да открием Тобен — за да можем да му благодарим за чудесната вечер.

Валеше силно и вятърът виеше като товарен влак.

В дрешника намерих два жълти дъждобрана и взех 38-калибровия си пистолет. Следващото, което трябваше да направя, беше да се измъкна от отбивката, покрита с клони и боклуци. Запалих джипа, превключих на скорост и потеглих.

— Страхотна кола за тежки условия — съобщих на Бет.

— Плава ли?

— Можем да разберем.

Шофирах по тесните улички в крайбрежния квартал на Матитък през съборени клони и покрай търкалящи се капаци на кофи за боклук, после открих, че пътят е препречен от паднало дърво.

— Не съм пътувал в провинцията по време на ураган, откакто бях дете.

— Това не е ураган, Джон — информира ме тя.

Минах през нечия морава, заобиколих огромното паднало дърво и отбелязах:

— На мен ми прилича на ураган.

— Вятърът трябва да достигне сто и двайсет километра в час, за да стане ураган. Това е най- обикновена буря.

Тя включи радиото на новинарски канал и както се очакваше, основната новина беше Джаспър. Водещият каза:

— … се насочва на север-североизток. Скоростта на вятъра е до сто и десет километра в час. Напредва с около двайсет и пет километра в час и ако запази сегашния си курс, към осем вечерта ще предизвика свлачища някъде по южния бряг на Лонг Айланд. Всички да си останат вкъщи и…

— Изключих радиото.

— Паникьор.

Моята къща е далеч навътре в сушата, ако решиш да ге отбиеш — каза Бет. — Оттам са по-малко от два часа до Манхатън с кола или влак и след като бурята отмине, ще можеш да си тръгнеш.

— Благодаря.

Известно време пътувахме в мълчание и накрая стигнахме до Мейн Роуд, по който нямаше други препятствия, освен че бе наводнен. Нямаше много движение и почти всички заведения по пътя бяха затворени, а някои и със закопани врати и прозорци. Видях съборена фермерска барака и паднал стълб, повлякъл със себе си телефонните и електрическите кабели.

— Мисля, че това няма да е добре за гроздето — отбелязах аз.

След двайсет минути спрях в чакъления паркинг на винарните „Тобен“. Всички автомобили бяха изчезнали и имаше знак „Затворено“.

Погледнах нагоре към кулата и видях, че нито един от прозорците не свети, макар че небето беше почти съвсем черно.

От двете страни на паркинга имаше лозя, които се огъваха под брулещия вятър. Ако бурята се усилеше, реколтата навярно щеше да бъде унищожена. Спомних си краткия урок на Тобен за умереното влияние на морския климат — което си беше съвсем вярно, докато не попаднеш на пътя на ураган. Джаспър.

— Така го наричат. — Тя огледа паркинга и винарната и рече: — Не мисля, че е тук. Не виждам нито една кола и навсякъде е тъмно. Хайде да опитаме в дома му.

— Нека първо минем през офиса му.