поставен стар пергамент. Взех го и го обърнах към слабата светлина от прозореца. Това бе избледняла, скицирана с мастило карта с нещо написано отдолу. Отворих рамката и извадих пергамента. Ръбовете му бяха оръфани. Сега можех да видя какво е — част от брегова линия и малко заливче. Надписът беше адски сложен за разчитане и ми се прииска Ема да е тук, за да ми помогне.

Отначало си помислих, че на картата може да е представена част от брега на Плъм Айланд, но на острова нямаше заливчета, а само пристанище, което изглеждаше много по-различно от това тук.

После предположих, че може да е скица на залива МатиФтък, където бяха Дърветата на капитан Кид, но това изобщо не приличаше на залива, който бях видял и на пътната си карта, и лично. Имаше и трета възможност — скалите или ридовете, — но отново не открих никаква прилика между онази брегова линия, която беше много права, и тази на картата, която бе извита и имаше заливче.

Накрая реших, че това просто е стар пергамент, който Тобен е използвал за украса. Нали така? Категорично не. Продължих да го зяпам и се опитах да схвана избледнелия надпис — после видях две думи, които можех да прочета — Фаундърс Ландинг.

След като се ориентирах, разбрах, че това всъщност е карта на около половин километър от брега, включваща Фаундърс Ландинг, безименен залив и онова, което днес беше собственост на Фредрик Тобен.

Надписът очевидно представляваше упътване и аз видях цифрите и разбрах думата „дъб“.

Чух шум в дневната и извадих пистолета си.

— Джон? — попита Бет.

— Тук съм.

Тя влезе в дневната и каза:

— Мислех си, че тръгваш. Случайно минаващ гражданин съобщил в саутхолдската полиция и те пристигнаха. Казах им, че всичко е под контрол.

Благодаря.

Тя огледа дневната и отбеляза:

— Апартаментът е опустошен.

— Ураганът Джон.

— По-добре ли се чувстваш?

— Не.

— Какво намери?

Карта на съкровище. Беше поставена в златна рамка пред очите на всички. Бет я погледна.

— Плъм Айланд ли е?

— Не. Картата на Плъм Айланд или онова, което ги е отвело до съкровището, отдавна е унищожено. Това е карта на Фаундърс Ландинг и имението на Тобен. И?

Е, сигурен съм, че е фалшификация. По време на архивистките си занимания научих, че можеш да си купиш автентичен празен пергамент от който и да е исторически период през последните няколко века. После в града има хора, които смесват малко газ и олио и написват каквото им кажеш. Бет кимна.

— Значи Тобен е поръчал да му направят карта, на която е показано, че съкровището е заровено в неговото имение.

— Да. Ако погледнеш по-внимателно, можеш да видиш, че надписът като че ли дава указания. А ако се вгледаш наистина сериозно… виждаш ли това кръстче?

— Виждам го. Той изобщо не е имал намерение да остави семейство Гордън да заровят съкровището на онази скала.

— Не. Възнамерявал е да им вземе съкровището, да ги убие и да го зарови на своя територия.

— Значи сега съкровището е заровено в имението на Тобен, така ли?

— Да идем да проверим.

— Още едно влизане с взлом?

— По-лошо. Ако го заваря вкъщи, ще му строша краката с тази брадва, после ще го заплаша, че ако не проговори, наистина ще го заболи. — И прибавих: — Мога да те оставя някъде.

— Ще дойда. Някой трябва да се грижи за теб и освен това трябва да потърся медальона на баба на моравата.

Пъхнах пергамента в ризата си под дъждобрана и взех пожарната брадвичка. На път за стълбището хвърлих някаква настолна лампа през един от високите сводести прозорци. Вятърът вихрено нахлу през разбитото стъкло и събори няколко списания от малката масичка.

— Сто и двайсет километра в час ли е вече?

— На път е.

Пътуването от Бинарните „Тобен“ до Фаундърс Ландинг, обикновено отнемащо двайсет минути, заради бурята ни струваше цял час. Пътищата бяха покрити с клони и дъждът биеше толкова силно по предното стъкло, че трябваше да пълзя с включени фарове, макар да беше едва пет следобед. От време на време вятърът отвяваше джипа настрани.

Бет включи радиото и метеорологът каза, че бурята не била прераснала в ураган, но че била почти също толкова силна. Джаспър още продължавал да се придвижва на север с двайсет и пет километра в час и периферията му била на по-малко от сто километра от брега на Лонг Айланд. Бурята набирала огромна сила над открития Атлантик.

— Тези типове се мъчат да уплашат всички — отбелязах аз.

— Баща ми казваше, че ураганът през септември 1938-а напълно опустошил огромни части от Лонг Айланд.

— И моят баща ми е разказвал за това. Старите хора са склонни да преувеличават.

АКО Тобен си е вкъщи, аз ще се заема с него.

— Чудесно.

— Говоря сериозно. Този път ще играеш по моите правила, Джон. Няма да направиш нищо, което да рискува успешния завършек на случая.

— Вече го направихме. И не се тревожи за успешния завършек на случая.

Дойде ми наум, че довечера няма да се върна в Манхатън, че следователно няма да отида на задължителните срещи и че в службата съм затънал в лайната до гуша. Но не ми пукаше.

Отново си помислих за Ема и ми хрумна, че ако тя беше останала жива, животът ми щеше да е по- щастлив. Въпреки всичките ми приказки за града или за живота в провинцията, аз всъщност си се представях заедно с Ема Уайтстоун, представях си как ходим за риба, плуваме, събираме нощни гърнета и така нататък. Хрумна ми също, че сега са прекъснати всичките ми връзки със Северния край — вуйна Джун бе мъртва, вуйчо Хари продаваше къщата, двамата с Макс никога нямаше да възстановим предишните си отношения, семейство Гордън ги нямаше, а сега я нямаше и Ема Уайтстоун. Отгоре на всичко и положението в Манхатън не изглеждаше много розово. Обърнах се към Бет Пенроуз.

Тя усети, че я гледам. Очите ни се срещнаха и Бет каза:

— Небето е много красиво след като бурята отмине.

Кимнах.

В района около Фаундърс Ландинг имаше много стари дървета и за нещастие големи клони от тях лежаха навсякъде по пътя и моравите. Трябваха ни още петнайсет минути, за да стигнем до имението на Тобен.

Портите от ковано желязо бяха затворени и Бет каза, че ще излезе да провери дали са заключени, но за да спестя време, аз минах през тях.

— Защо не се опиташ малко да си смъкнеш адреналина? — посъветва ме тя.

— Опитвам се.

Докато пътувахме по дългия частен път, видях, че моравата, където неотдавна се беше провело партито, е покрита с отчупени клони, консервени кутии, градински мебели всякакви други боклуци.

Заливът бушуваше и огромни вълни прехвърляха каменистия плаж, за да залеят тревата. Кеят на Тобен се държеше, но от навеса вече липсваха много дъски.