— Странно — казах аз.

— Кое?

— Няма го туристическото корабче.

— Е, трябва да е някъде на сух док — отвърна Бет. — В такава вечер никой няма да излезе в морето.

— Права си.

Отвън нямаше нито един автомобил и в къщата беше тъмно. Стигнах до двойния гараж — отделна сграда зад къщата — насочих се към дясната врата и забих джипа в нея. Повдигащата се нагоре врата се стовари на парчета на земята. Погледнах през предното стъкло и видях пред себе си бялото порше с част от вратата отгоре му. От другата страна на гаража имаше форд „Бронко“.

— Две от колите са тук — може би копелето си е вкъщи — казах аз.

— Остави аз да се занимавам с него.

— Разбира се. — Рязко обърнах джипа и подкарах през задната морава към двора, където спрях сред съборени от вятъра градински мебели.

Излязох с брадвичката в ръка и Бет позвъни на вратата. Изчакахме под навеса, но никой не отговори, затова отворих с брадвичката.

— За Бога, Джон, успокой се — викна тя.

Влязохме в кухнята. Нямаше електричество и беше тъмно и тихо.

— Прикривай тази врата — казах на Бет.

Застанах по средата на коридора и извиках нагоре по стълбището:

— Господин Тобен! — Никой не отговори. — Вкъщи ли си, Фредрик? Хей, приятел! — „Ще ти отсека шибаната глава.“

От втория етаж се разнесе изскърцване и аз пуснах брадвичката, извадих си револвера и се хвърлих нагоре, като вземах по четири стъпала наведнъж.

— Горе ръцете! — извиках аз. — Полиция! Полиция!

Чух нещо от една от спалните и влетях вътре точно навреме, за да видя, че вратата на дрешника се затваря. Отворих я и отвътре изкрещя жена. После пак изкрещя. Беше петдесетинагодишна, навярно икономката.

— Къде е господин Тобен? — попитах аз.

Тя скри лицето си с длани.

— Къде е господин Тобен?

Бет вече се бе качила в спалнята, профуча покрай мен и хвана жената за ръка.

— Всичко е наред — каза тя. — Ние сме от полицията. — Изведе икономката от дрешника и я сложи да седне на леглото.

След минута успокоителен разговор научихме, че жената се казва Ева, че английският й не е добър и че господин Тобен го няма.

— Колите му са в гаража — каза Бет.

— Той дошъл вкъщи, после излязъл.

— Къде отиде? — попита партньорката ми.

Той взел яхтата.

— Яхтата?

— Да.

— Кога? Отдавна ли беше?

— Не много — отвърна Ева.

— Сигурна ли сте? — попита Бет.

— Да. Наблюдавала го. — Тя посочи към прозореца. — Яхта заминала натам.

— Сам ли беше?

— Да.

Застанете тук до прозореца — казах на Ева. Тя се изправи и застана до прозореца.

— Яхтата — накъде отплава яхтата? — попитах аз. — Накъде? — Придружих думите си с жестове.

Тя посочи наляво.

— Отишла натам.

Погледнах към залива. „Есенно злато“ се беше насочила на изток от навеса, но не можех да видя в морето нищо друго освен вълни.

— Защо е излязъл с яхтата? — попита ме Бет.

— Може би за да се избави от оръжието на убийството — отвърнах аз.

— Струва ми се, че можеше да избере и по-добър ден. — тя се обърна към Ева и попита: — Кога е отплавал? Преди десет минути? Преди двайсет?

Може би десет. Може би повече. Къде отиде? Жената сви рамене.

Казал, че довечера върне се. Казал ми да стои тук. Да не страхува се. Но аз се страхувам.

— Това е най-обикновено буря — информирах я аз.

Бет я хвана за ръка и я поведе надолу към кухнята. Последвах ги.

— Трябва да стоите на долния етаж — каза й партньорката ми. — Стойте далеч от прозорците. Разбрахте ли?

Ева кимна.

— Намерете свещи, кибрит и фенерче — продължи Бет. — Ако се страхувате, слезте в мазето. Разбрахте ли?

Икономката повторно кимна и отиде до един от шкафовете да вземе свещи.

Бет се замисли за миг, после ме попита:

— Къде е отишъл в това време?

— Би трябвало да е във винарната и да прави каквото може, за да спаси имуществото си — отвърнах аз. — Но той не ходи там с яхта. — Обърнах се към Ева: — Видяхте ли го да отива до яхтата? Разбирате ли ме?

— Да. Видяла го да отива до яхта.

— Носеше ли нещо? — Изпълних кратка пантомима. — В ръце?

— Да.

— Какво?

Тя реши да не отговори.

— Какво носеше? — попита Бет.

— Оръжие.

— Оръжие ли?

— Да. Голямо оръжие. Дълго оръжие.

— Пушка ли? — Бет изобрази пушка с жестове.

— Да, пушка. — Ева вдигна два пръста и каза: — Две.

С Бет се спогледахме.

— И за копане — продължи икономката. Сега беше неин ред за пантомима и тя изобрази копане. — За копане.

— Лопата?

— Да. Лопата. От гаража.

Замислих се за миг и я попитах:

— А сандък? Носи? Чанта? Сандък?

Тя сви рамене.

— Какво мислиш? — попита ме Бет.

— Ами, мисля, че Фредрик Тобен е отишъл на риба с две пушки и лопата — отвърнах, после казах на Ева: — Ключовете. Къде са ключовете?

Тя ни отведе до стенния телефон, до който имаше табло с ключове. Какъвто си бе уреден по природа, Тобен беше закачил етикети на всички ключове. Видях, че липсват ключовете за „Есенно злато“, но тези за „Формулата“ си бяха на място.

Докато обмислях следващия си прибързан ход, Ева рече: