По-късно, когато краката му престанаха да треперят, той изведе Ан на повърхността и й показа наченките на градината си.

— Знаеш ли — каза му тя, — необходима е смелост, за да решиш да разочароваш някого.

— Лео ли имаш предвид?

Той знаеше какво иска да каже тя. Несъмнено намекваше за това, което току-що беше направил на Лео, Феликс Блау, цялата компания „П. П. Макети“ и организацията Кен-Ди.

— Лео ще го превъзмогне — каза Барни. — Ще осъзнае, че трябва да се справи сам с Елдрич. И ще го направи.

„А съдебният процес срещу Елдрич нямаше да доведе до кой знае какви резултати. Способностите ми на ясновидец го подсказват.“

— Цвекло — каза Ан. Тя седна на калника на автоматичния трактор и разгледа пакетчетата със семена. — Мразя цвеклото, така че, моля те, не сади от него, дори от онова мутиралото, което е зелено, високо и с ципа, а на вкус е като стара пластмасова дръжка за врата.

— Мислила ли си да дойдеш да живееш тук? — попита той.

— Не. — Смутена, тя разглеждаше автоматичния пулт за управление на трактора и докосна оръфаната, частично изгоряла изолация на единия от захранващите кабели. — Но смятам да идвам от време на време да вечерям с вашата група. Все пак вие сте най-близките ни съседи. Както и ние на вас.

— Слушай, тези развалини, в които живееш… — започна Барни и млъкна.

„Вече гледам на себе си — помисли си той — като на един от обитателите на това комунално жилище, за пълния ремонт на което ще е необходима петдесетгодишна непрекъсната ремонтна работа на специалисти.“

— Моята землянка — каза той — може да победи твоята землянка. Всеки ден от седмицата.

— А в неделя? Тогава може би два пъти?

— В неделя не ни е позволено. Тогава четем Светото писание.

— Не се шегувай с тези неща — изрече Ан тихо.

— Не се шегувам.

Наистина не се шегуваше, ни най-малко.

— Това, което каза по-рано за Палмър Елдрич…

— Исках да ти кажа само едно нещо — прекъсна я Барни. — Или най-много две. Първо, той — знаеш кого имам предвид — наистина съществува, наистина е тук. Макар и да не прилича на нашите представи и на това, с което сме се сблъсквали до момента… и вероятно не прилича на нищо, с което ще се сблъскаме оттук нататък. И второ…

Той се поколеба.

— Кажи го.

— Той не може да ни помогне особено много — каза Барни. — В някаква степен — вероятно да. Но той е тук с празни ръце и разтворени обятия. Той ни разбира и иска да ни помогне. Опитва се, но… това не е толкова просто. Не ме питай защо. Може би самият той не знае това. Може би той също е озадачен. Дори след цялото време, което е имал за размисъл.

„И цялото време, което ще има по-късно — помисли си Барни, — ако успее да се измъкне от Лео Бълеро. От човека Лео, който е един от нас. Дали Лео знае срещу какво се изправя? А дори и да знаеше… щеше ли да се откаже от плана си?“

Нямаше да се откаже. Като ясновидец, Барни можеше да види ясно това.

— Това, което е срещнало Елдрич и е проникнало в него — каза Ан, — и с което ние се сблъскахме, ни превъзхожда и както ти каза, ние не можем да го преценим или да разберем какво върши и към какво се стреми. То е мистерия отвъд нашите разбирания. Но аз знам, че ти грешиш, Барни. Нещо, което се явява пред нас с празни ръце и разтворени обятия, не може да е Бог. Това е същество, създадено от друго, по- съвършено от него същество, което е създало и всички нас. Бог не може да бъде създаден от някого и нищо не може да го озадачи.

— Аз усетих божественото в него — каза Барни. — То беше там.

„И особено в момента — помисли си той, — в който Елдрич ме подтикваше, опитваше се да ме накара да опитам.“

— Разбира се — каза Ан. — Мислех, че си разбрал защо е така. Той присъства във всеки от нас, а във висшите форми на живот, като тази, за която говорим, присъствието Му може да се усеща още по-силно. Но нека да ти разкажа моя виц за котката. Той е много кратък и простичък. Една жена поканила гости за вечеря, а на шкафа в кухнята сложила великолепно петфунтово парче месо, което чакало да бъде сготвено, докато домакинята си говорела с гостите във всекидневната, изпила няколко напитки и така нататък. Най- накрая тя се извинила на гостите и отишла в кухнята, за да сготви месото. Но него го нямало. А котката, домашният любимец, седяла в ъгъла и доволно се облизвала.

— Котката е изяла месото — каза Барни.

— Дали? Домакинята викнала гостите и те започнали да спорят. Месото го нямало, всичките пет фунта, а в кухнята седяла ситата и доволна котка. „Да претеглим котката“ — обадил се някой. Вече били подпийнали и идеята им харесала. Така че отишли в банята и претеглили котката на кантара. Оказало се, че тежи точно пет фунта. Всички видели това и един от гостите казал: „Добре, сега всичко е ясно. Месото е там.“ Те вече били сигурни, че са разбрали какво се е случило — разполагали с емпирично доказателство. После някой започнал да се съмнява и попитал: „Но къде е котката?“

— Вече съм слушал този виц — каза Барни — и не виждам връзката…

— Тази шега — прекъсна го Ан — е най-финият начин, по който съм виждала да се представя онтологичният проблем. Ако се замислиш…

— По дяволите! — възкликна той раздразнено. — Котката тежи пет фунта. Това са глупости — не може да е изяла месото, ако кантарът е верен.

— Спомни си за виното и нафората — каза Ан спокойно.

Той се вторачи в нея. Започна да схваща идеята й.

— Да — продължи тя. — Котката не е месото. Но котката би могла да бъде проява на формата, която е приело месото в този момент. Ключовата дума тук е глаголът „е“. Не ни казвай, Барни, че това, което е завладяло Палмър Елдрич е Бог, защото ти не Го познаваш толкова добре. Но този форма на живот от междузвездното пространство вероятно — също като нас — е създадена по Негов образ и подобие. Начин, който Той е избрал, за да се яви пред нас. Ако картата не е територията, то и грънчарят не е грънците. Така че остави настрана онтологията, Барни, не казвай какво е Той.

Тя му се усмихна, надявайки се, че я е разбрал.

— Някой ден може би ще се прекланяме пред този паметник — каза Барни.

„Но не заради подвига на Лео Бълеро — помисли си той, — въпреки че Лео също заслужава — или по- точно, ще заслужава — уважение. Не, всички ние, като култура, ще направим това, към което аз вече се стремя. Ще превърнем паметника в символ на нашата представа за безгранична мощ. И в известен смисъл ще бъдем прави, защото тези сили съществуват. Макар че, както казва Ан, що се отнася до истинската им същност…“

— Виждам, че искаш да останеш насаме с градината си — каза Ан. — Мисля да се връщам в моята землянка. Пожелавам ти успех. И, Барни… — Тя протегна ръка и стисна здраво дланта му. — Никога недей да угодничиш пред никого. Бог, или каквото и да беше това висше същество, с което се сблъскахме, не би искал това от теб, а дори и да го иска, ти не бива да го правиш.

Тя се наведе напред, целуна го и си тръгна.

— Мислиш ли, че съм прав? — извика той подире й. — Има ли някакъв смисъл да се опитвам да си направя градина тук?

„Или и ние ще поемем по пътя на всички останали…“

— Не ме питай. Не знам.

— Теб те е грижа само за спасението на собствената ти душа! — извика той ядосано.

— Дори и за това не ме е грижа вече — отвърна Ан. — Аз съм страшно, страшно объркана и всичко тук ме тревожи. Чуй ме…