Тя се върна при него. Погледът й беше мрачен, без никакъв блясък.
— Знаеш ли какво видях, когато ме хвана и ми взе дозата Чю-Зет? Наистина
— Изкуствена ръка. Деформирана челюст. А очите ми…
— Да — каза тихо тя. — Механични очи с процеп през тях. Какво означава това?
— Означава, че си видяла абсолютната реалност — отвърна Барни. — Същността, скрита зад външните прояви.
„Ако използвам твоята терминология — помисли си той, — това, което си видяла, се нарича стигми.“
Ан го гледа втренчено в продължение на няколко секунди.
— Значи в действителност ти си такъв? — попита тя и се отдръпна от него с израз на отвращение върху лицето си. — Защо не си такъв, какъвто изглеждаш? Защо сега не те виждам по този начин? Не разбирам.
След кратка пауза тя добави с треперещ глас:
— Иска ми се да не ти бях разказвала вица за котката.
— Скъпа, в този момент ти ми изглеждаше по същия начин — каза Барни. — Ти ме отблъсна с пръсти, които очевидно не бяха тези, които имаш по рождение.
„И това може да се случи толкова лесно отново. Неговото Присъствие е винаги около нас, ако не действително, то поне потенциално“ — помисли си той.
— Какво е това, проклятие ли? — попита Ан. — Имам предвид, че над нас вече тегне проклятието от първородния грях, нима всичко се повтаря отново?
— Ти трябва да знаеш, ти помниш какво си видяла — отвърна Барни. — Трите му стигми: мъртвата, изкуствена ръка, Дженсъновите очи и коренно променената челюст със стоманени зъби.
„Символите на неговото присъствие сред нас — помисли си той. — Но нежелани. Не съзнателно призовани. И няма тайнства, през които да преминем, за да се предпазим. Не можем с помощта на нашите усърдни, проверени с времето, остроумни ритуали да го принудим да ограничи проявите си в отделни елементи като хляба и водата или хляба и виното. Той е навсякъде и се простира във всички посоки. Гледа в очите ни и гледа
— Това е цената, която трябва да заплатим — каза Ан. — За желанието ни да разберем какво се случва, когато опиташ Чю-Зет. Същото е както с ябълката и дървото на познанието.
В гласа й се долавяше горчивина.
— Да — съгласи се Барни. — Но мисля, че аз вече платих тази цена.
„Или бях много близо до това — помисли си той. — Това създание, което познавахме само чрез теранското му тяло, поиска от мен да се сменя с него в момента на смъртта му. Вместо Бог, умиращ заради спасението на хората, както вече се е случило веднъж, ние за миг се изправихме срещу по-висше същество, което иска да умрем заради
Дали този факт означава, че то е зло? Вярвам ли в аргумента, който дадох на Норм Шайн? Е, това определено го поставя по-долу от Онзи, който е дошъл при нас преди две хиляди години. Като че ли Ан беше права, че то не е нищо повече от създаден от прах организъм, желаещ да се обезсмърти. Всички искаме това, всички бихме принесли в жертва козле или агънце за тази цел. Жертвоприношенията са необходими. Но никой не иска да бъде жертвата. Всъщност, целият ни живот е изграден върху този принцип. И той е верен.“
— Довиждане — каза Ан. — Оставям те сам. Можеш да седнеш в кабината на тази земекопачка и да копаеш колкото си искаш. Може би следващия път, когато се видим, напоителната система ще е готова.
Тя му се усмихна още веднъж и тръгна към землянката си.
След малко той се качи в кабината на земекопачката и пусна скърцащия, пълен с пясък механизъм. Машината изви жално в знак на протест. „Тези, които продължават да спят, са по-щастливи“ — реши той. За машината беше прозвучал пронизващият последен зов на тръбача, а тя още не беше готова.
Барни изкопа около половин миля от все още безводния канал, когато усети, че го дебне някакво марсианско животно. Веднага изключи земекопачката и надникна навън, под лъчите на студеното марсианско слънце, за да види какво е това, което го следи.
Приличаше малко на мършава, недохранена старица, застанала на четири крака и Барни осъзна, че това вероятно е местният чакал, за който постоянно го предупреждаваха. Във всеки случай, каквото и да беше съществото, то очевидно не беше яло от много дни и го гледаше лакомо, засега държейки се на разстояние. Внезапно Барни усети мислите му, предавани телепатично. Вече нямаше съмнение, че това беше чакалът с телепатични способности.
— Може ли да те изям? — попита съществото. Дишаше тежко и бе разтворило лакомо челюстите си.
— Господи, не! — отвърна Барни. Той започна трескаво да опипва кабината, за да намери нещо, което може да се използва за оръжие. Попадна на тежък гаечен ключ и го показа на марсианския хищник, без да казва нито дума. Ключът и начинът, по който го държеше, трябваше сами да говорят за себе си.
— Слез от този уред — каза марсианският хищник. — Докато си там, не мога да се добера до теб.
Последната мисъл очевидно не беше предназначена за Барни, но някак си успя да достигне до него. Съществото явно не се отличаваше с особена хитрост.
„Ще чакам — реши то. — Той рано или късно ще слезе долу.“
Барни направи завой със земекопачката и я подкара обратно, към „Чикън Покс Проспектс“. Машината стенеше и дрънчеше, и се движеше с вбесяващо ниска скорост. Изглеждаше, че ще спре всеки момент. Барни имаше предчувствието, че няма да успее да се добере до землянката. „Може би съществото е право — помисли си той с горчивина. — Ще се наложи да сляза долу и да се изправя лице в лице с него. Бях пощаден от несравнимо по-висшата от мен форма на живот, успяла да овладее Палмър Елдрич и да дойде в нашата Слънчева система, а сега ще ме изяде някакъв глупав звяр. Край на дългия полет. Последно кацане, което само преди пет минути не можех да предвидя, въпреки способностите ми на ясновидец. А може би не съм искал да го предвидя… Както би извряскал триумфално доктор Смайл, ако беше тук.“
Земекопачката изхриптя, разтресе се здравата и застина. Животът мъждукаше в нея още миг, после всичко свърши.
Барни седя известно време в настаналата тишина. Старият, подобен на чакал марсиански хищник го чакаше точно пред машината, без да откъсва поглед от него.
— Е, добре — каза Майерсън. — Идвам.
Той скочи от кабината на земята, размахвайки гаечния ключ.
Съществото се хвърли към него.
Когато почти го беше достигнало, само на пет фута разстояние, то внезапно изпищя, промени посоката си и профуча покрай него, без да го докосне. Барни се обърна, гледайки смаяно как то се отдалечава.
— Ти си нещо нечисто — мрачно съобщи то.
„Нечист — помисли си Барни. — Как? Защо?“
— Просто си нечист — отговори хищникът. — Виж се. Не мога да те изям. Ще се разболея.
Съществото остана на мястото си, гледайки го с разочарование и омраза. Беше ужасено.
— Може би всички ние сме нечисти за теб — каза Барни. — Всички ние от Земята, които сме пришълци в този свят. Чужди за него.
— Не, само ти — упорито настоя звярът. — Виж само… пфу!… дясната си ръка. Има нещо в теб, което не е наред. Как можеш да живееш, като знаеш, че си такъв? Не можеш ли да се пречистиш по някакъв начин?
Барни не си направи труда да поглежда ръката си. Не беше необходимо.
Спокойно, с цялото достойнство, на което беше способен, той тръгна през неравните купчини от пясък към землянката си.
