Късно вечерта, когато се готвеше да си легне върху тясното легло в жилището си в „Чикън Покс Проспектс“, някой почука на вратата му.

— Хей, Майерсън. Отвори.

Той облече халата си и отвори.

— Онзи кораб пак долетя — каза развълнувано Норм Шайн и го хвана за ръкава на халата. — Нали се сещаш, корабът на хората от „Чю-Зет“. Останаха ли ти някакви кожи? Ако са ти останали…

— Ако искат да ме видят — отвърна Барни, освобождавайки ръкава си от ръката на Норм, — ще трябва да дойдат тук, долу. Така им кажи.

Той затвори вратата.

Норм шумно се отдалечи.

Барни седна на един стол до масата, на която се хранеше и извади от чекмеджето последния си пакет с терански цигари. Взе си една и я запали. Седеше, пушеше и размишляваше, заслушан в шума от бягащи крака, който идваше отгоре и отстрани, от останалите жилища в землянката. „Големи мишки, надушили стръвта“ — каза си той.

Вратата на жилището му се отвори. Барни не вдигна поглед, а продължи да се взира в повърхността на масата, пепелника, кибрита и кутията „Кемъл“.

— Мистър Майерсън…

— Знам какво искаш да кажеш — отвърна Барни.

Палмър Елдрич влезе, затвори вратата, седна срещу него и рече:

— Правилно, приятелю. Пуснах те точно преди това да се случи, преди Лео да стреля за втори път. Това беше решение, което взех след внимателно обмисляне. Имах достатъчно време да го взема — повече от три века. Няма да ти кажа защо реших така.

— Не ме интересува защо — отвърна Барни. Продължаваше да гледа надолу.

— Не можеш ли да ме погледнеш? — попита Палмър Елдрич.

— Аз съм нечист — уведоми го Барни.

— КОЙ ТИ КАЗА ТОВА?

— Едно същество в пустинята. Не ме беше виждало никога по-рано. Узна го, когато се приближи до мен.

„На разстояние пет фута — помисли си той. — Оказа се напълно достатъчно.“

— Хм. Може би неговите мотиви…

— То нямаше никакви мотиви. Даже напротив. Беше полумъртво от глад и копнееше да ме изяде. Така че трябва да е истина.

— Примитивният разум бърка нечистото със святото — каза Елдрич. — Двете понятия просто се смесват, защото са табу. Ритуалите за тях…

— О, по дяволите — каза Барни с горчивина. — То говореше истината и ти знаеш, че е така. Аз съм жив и няма да умра на онзи кораб, но съм осквернен.

— От мен?

— А ти как мислиш? — попита Барни.

След кратка пауза Елдрич сви рамене и каза:

— Е, добре. Изгониха ме от една звездна система — няма да ти казвам коя, защото това няма значение за теб. И аз се вселих в този безумен, желаещ да забогатее бързо представител на вашата раса, когото срещнах случайно. И част от това, което се получи, се прехвърли в теб. Но не много. Постепенно, с течение на годините, ще се освободиш от нея. Другите колонисти няма да забележат нищо, защото то е засегнало и тях — чрез препарата, който им продадохме.

— Искам да знам — попита Барни — какво се опитваше да постигнеш, като ни снабди с Чю-Зет?

— Исках да се обезсмъртя — отвърна спокойно съществото, което седеше срещу него.

Барни вдигна поглед.

— Някакъв начин за възпроизвеждане?

— Да, единственият, на който съм способен.

Изпълнен с отвращение, Барни каза:

— Божичко! Всички ние щяхме да станем твои деца.

— Не се измъчвай за това сега, Барни — каза съществото и се разсмя весело, съвсем по човешки. — Просто се заеми с градината си на повърхността, довърши напоителната си система. Честно казано, с нетърпение очаквам смъртта и ще съм доволен, когато Лео направи това, което вече подготвя… Започна да го замисля още тук, когато ти отказа да изпиеш токсина, който щеше да увреди мозъка ти. Във всеки случай ти пожелавам успех тук, на Марс. Аз бих се радвал на такъв живот, но някои неща не се получават и това си е.

Елдрич се изправи на крака.

— Можеш да се върнеш към предишното си състояние — каза Барни. — Да станеш такъв, какъвто си бил, преди да срещнеш Елдрич. Няма нужда да бъдеш тук, в неговото тяло, когато Лео стреля по кораба ти.

— Дали мога? — попита събеседникът му с насмешка. — Ако се махна оттук, може би ме очаква нещо още по-лошо. Не можеш да разбереш това, защото си същество с относително кратка продължителност на живота, а краткият живот означава много по-малко…

Той млъкна, замисляйки се.

— Не ми го казвай — обади се Барни. — Не искам да го знам.

Когато отново вдигна поглед, Палмър Елдрич вече си беше тръгнал.

Барни запали още една цигара. „Каква бъркотия — помисли си той. — Значи така реагираме, когато най-накрая осъществим контакт с друго разумно същество в Галактиката. А и то се държи лошо, като нас, а в някои случаи даже още по-лошо. И няма нищо, което да може да оправи нещата. Вече не.

А Лео мислеше, че има шанс да се бори срещу Елдрич с помощта на тази ампула с токсин. Каква ирония.

Аз съм тук, без дори да съм направил и най-жалък опит да помогна. Външно и вътрешно нечист.

Може би Ан ще успее да направи нещо, за да ми помогне — хрумна му изведнъж. — Може би съществува някакъв начин да се върна към предишното си състояние, за което сега едва си спомням? Докато още не е станало късно и оскверняването не се е задълбочило.“

Опита се да си спомни какво знае за неохристиянството, но то беше толкова малко. Във всеки случай си струваше да се опита. Винаги имаше някаква надежда, а той щеше да се нуждае от нея през годините, които му предстояха.

Все пак съществото, което беше живяло в дълбокия космос, а сега бе приело облика на Палмър Елдрич, приличаше по нещо на Бог. А дори и да не беше Бог, както бе решил Барни, поне беше част от Неговото творение. Така че част от отговорността беше и Негова. И на Барни му се струваше, че Той е достатъчно зрял, за да осъзнава това.

Но как да Го накараш да си признае?

Въпреки това си струваше да поговори с Ан Хоторн. Тя би могла да знае начини, чрез които да се справи дори с такова нещо.

Но той се съмняваше. Защото имаше ужасно предчувствие, простичко предчувствие, за което лесно може да се досети човек, и което вероятно се отнасяше за него и за всички около него, озовали се в тази ситуация.

Съществува такова нещо като спасение на душата. Но…

Не за всеки.