На него и организацията му им беше разрешено да имат само ръчни оръжия. Нищо, което може да бъде използвано от един кораб срещу друг.

— Имам някои данни по въпроса, които могат да се окажат интересни — каза Феликс Блау, ровейки се из куфарчето си. — Както вероятно знаеш, нашите хора в ООН имат достъп до кабинета на Хепбърн- Гилбърт. Ние не можем да го принудим да направи каквото и да било, но поне можем да преговаряме с него.

Той извади някакъв документ.

— Нашият Генерален секретар е обезпокоен от постоянното присъствие на Палмър Елдрич по време на всяко от така наречените „пренасяния“, предизвикани от употребата на Чю-Зет. И той е достатъчно умен, за да интерпретира правилно този факт. Така че ако това продължава да се случва, ние несъмнено ще имаме по-големи шансове за сътрудничество с него, най-малкото тайно. Например…

— Феликс, може ли да те попитам нещо — прекъсна го Лео. — Откога имаш изкуствена ръка?

Феликс погледна надолу и изсумтя изненадано. После се вгледа в Лео Бълеро и каза:

— Ти също имаш изкуствена ръка. Освен това нещо със зъбите ти не е наред. Отвори си устата да видя.

Без да отговори, Лео се изправи на крака и отиде в мъжката тоалетна на кораба, за да се види в голямото огледало.

Нямаше никакво съмнение. Дори и очите бяха изкуствени. Върна се примирено и седна в креслото до Феликс Блау. Известно време двамата мълчаха. Феликс прелистваше документите си с механични движения („О, Господи — помисли си Лео, — буквално механични!“), а Лео поглеждаше ту към него, ту към обсипаното със звезди космическо пространство.

Най-накрая Феликс каза:

— В първия момент те побиват тръпки, нали?

— Да — отвърна Лео пресипнало. — Хей, Феликс, какво ще правим?

— Ще се примирим с това — каза Феликс. Той разглеждаше напрегнато хората от другата страна на пътеката. Лео погледна нататък и видя какво беше привлякло вниманието му. Същите деформирани челюсти. Същите блестящи, лишени от плът десни ръце — едната хванала домашен вестник, другата — книга, третата — неспокойно почукваща с пръсти. И така, чак до пилотската кабина. „И там сигурно е същото — осъзна той. — При всички ни е така.“

— Но аз все пак не разбирам напълно какво означава това — изрече безпомощно Лео. — Означава ли, че сме в… сещаш се какво? „Пренесени“ чрез онзи ужасен наркотик. И това тук… — Той направи жест с ръка. — Ние и двамата сме полудели, нали?

— Взимал ли си Чю-Зет? — попита Феликс.

— Не. Не и след инжекцията на Луната.

— Нито пък аз — каза Феликс. — Никога. Значи то се разпространява. Дори без употребата на наркотика. То е навсякъде, по-точно — то е всичко. Но това е добре за нас: на Хепбърн-Гилбърт ще му се наложи да преразгледа позицията на ООН. Ще трябва да се изправи лице в лице с фактите и да си даде сметка какво представлява това нещо. Мисля, че Палмър Елдрич направи грешка. Той отиде твърде далече.

— Може би той не е можел да предотврати това — каза Лео. Може би проклетата твар беше като протоплазма. И трябваше да поглъща всичко около себе си и да се разраства… Да се разраства инстинктивно все повече и повече. „Докато не я унищожат напълно — помисли си Лео. — И това трябва да го направим ние, особено аз, защото аз съм еволюирал Homo sapiens, аз съм човек от бъдещето. Само дано ООН ни помогне.

Аз съм Пазител на своята раса.“

Зачуди се дали заразата вече беше достигнала Тера. Цивилизация, в която всеки е Палмър Елдрич: белокоси, изпити, прегърбени и необичайно високи създания, всяко с изкуствена ръка, чудати зъби и механични очи с процепи. Не изглеждаше особено приятно. Той, Пазителят, потрепери, представяйки си тази картина. „Ами ако достигне и до мозъците ни — запита се той. — Не само до външния облик, но и до разума… Какво ще стане с плановете ни да убием тази твар?

Обзалагам се, че всичко това не е реално. Знам, че аз съм прав, а Феликс не е. Аз още съм под влияние на онази първа доза. Никога не съм се освобождавал от въздействието й — това е истината.“

Тази мисъл му донесе облекчение, защото все още съществуваше истинската, недокоснатата Тера, само той беше засегнат. Няма значение колко истински изглеждаше Феликс до него, корабът и спомените му от пътуването до Марс и разговорът му с Барни Майерсън.

— Хей, Феликс — каза той, побутвайки го с лакът. — Ти си фантазия. Разбираш ли? Това е мой личен свят. Естествено, не мога да го докажа, но…

— Съжалявам, но грешиш — отвърна лаконично Феликс.

— О, стига! В края на краищата ще се събудя, когато този отвратителен наркотик престане да действа. Ще трябва да пия много течности, за да прочистя организма си от него.

Лео махна с ръка.

— Стюардеса! — извика той. — Донесете ни нещо за пиене. Бърбън със сода за мен.

Погледна въпросително към Феликс.

— И за мен същото — промърмори Феликс. — Само че с малко лед. Но да не е много, защото когато се разтопи, се разваля вкусът.

Стюардесата скоро се върна с поднос.

— Вашият ли е с лед? — попита тя Феликс.

Беше красива блондинка със зелени очи, блестящи като добре полирани скъпоценни камъни, а когато се наведе напред, едрите й, клатещи се гърди се показаха изцяло. Лео забеляза това и то му хареса. Но когато вдигна поглед нагоре и видя деформираната челюст, впечатлението се развали и той се почувства разочарован и измамен. После видя, че прекрасните очи са изчезнали и са сменени с нещо друго. Потиснат, той се извърна от нея и не я погледна, докато не си отиде. Осъзна, че ще му бъде особено трудно да понесе тази промяна в жените. Например, при мисълта за предстоящата среща с Рони Фюгейт не изпита особено удоволствие.

— Видя ли? — попита Феликс, докато отпиваше от чашата си.

— Да, и това доказва, че трябва да действаме бързо — каза Лео. — Веднага, щом се приземим в Ню Йорк, трябва да намерим онова лукаво нищожество Хепбърн-Гилбърт.

— Защо? — попита Феликс Блау.

Лео го изгледа, после посочи блестящите му изкуствени пръсти, които стискаха чашата.

— Аз вече дори ги харесвам — отвърна Феликс.

„Така си и знаех — помисли си Лео. — Точно това очаквах. Но все още вярвам, че ще се добера до онази твар, ако не тази седмица, то следващата. Ако не този месец, тогава все някога. Познавам го. Познавам и себе си и знам на какво съм способен. Всичко зависи от мен. Което е просто чудесно. Аз мога да виждам достатъчно в бъдещето, за да не се предавам, дори и да остана единственият, който не е отстъпил, който продължава да води стария начин на живот отпреди появата на Палмър Елдрич. Не мога да се осланям на нищо, освен на вярата в собствените ми сили, че накрая ще победя. Така че в известен смисъл това не съм аз, а нещо вътре в мен, до което онази твар Палмър Елдрич не може да се добере и да погълне, защото то не е част от мен и не може да бъде загубено от мен. Усещам как то расте и се противопоставя на външните несъществени промени — ръката, очите и зъбите. То не е докоснато от тези три символа на злото — отчуждението, бягството от реалността и отчаянието, които Елдрич донесе от Проксима или от космическото пространство по пътя към Проксима.

Ние вече живеем хиляди години под знака на едно древно проклятие, което частично е унищожило нашата святост, и то ни е отправено от някой, много по-могъщ от Елдрич. И ако Той не е способен напълно да ни лиши от души, това ли същество ще може? Може би то смята да довърши започнатото? Ако мисли така… ако Палмър Елдрич вярва, че е дошъл тук за това — той греши. Защото тази сила в мен, която ми е била дадена, без аз самият да знам… тя не може да бъде достигната дори от първоначалното древно проклятие. Е, и сега какво?

Всичките тези неща ми ги казва моят еволюирал разум. Тази Е-терапия не беше напразна… Може би в известен смисъл няма да живея толкова дълго, колкото Елдрич, но, от друга страна, ще живея значително