наркотик. — Лео го гледаше объркано.

— Напротив — отвърна Барни. — Никога вече няма да го опитам.

— Тогава какво смяташ да правиш?

— Ще живея тук — каза Барни. — Като колонист. Ще работя по градината си горе и ще върша всичко, което правят останалите.

Продължаваше да се чувства страшно уморен, гаденето също не отминаваше.

— Съжалявам — каза той.

— Аз също — отвърна Лео. — И не мога да те разбера.

Той погледна към Ан Хоторн, но не получи отговор и от нея, сви рамене и тръгна към вратата. Застана на прага и понечи да каже още нещо, но се отказа и си тръгна заедно с Феликс Блау. Барни слушаше шума от изкачването им по стълбичката към изхода на землянката, докато най-накрая настъпи тишина. Той отиде до мивката и си наля чаша вода.

След известно време Ан каза:

— А аз разбирам.

— Наистина ли?

Вкусът на водата беше приятен. Тя изми последните остатъци от Чю-Зет.

— Част от теб се е превърнала в Палмър Елдрич — каза тя. — И част от него се е превърнала в теб. Вие никога вече няма да можете да се отделите един от друг напълно. Винаги ще бъдете…

— Ти си се побъркала — каза той и се облегна на мивката от изтощение. Краката му все още едва го държаха.

— Елдрич получи от теб това, което искаше — каза Ан.

— Не — възрази той. — Защото се върнах твърде бързо. Трябваше да остана там още пет или десет минути. Когато Лео стреля втори път в този кораб, на него ще бъде Палмър Елдрич, а не аз.

„И именно затова няма защо да рискувам здравето си заради този необмислен, шантав и безнадежден план — помисли си той. — Този човек скоро ще бъде мъртъв… Или по-точно — това нещо.“

— Разбирам — каза Ан. — И ти сигурен ли си, че това бъдеще, което си видял набързо по време на „пренасянето“…

— Истинско е.

Защото по време на преживяването с наркотика той не беше напълно подвластен на нещата, които му се случваха.

Освен това имаше способности на ясновидец.

— И Палмър Елдрич също знае, че е истинско — каза Барни. — Той ще направи… прави всичко възможно, за да се измъкне. Но няма да успее. Не може.

„Или поне вероятно не може.“ Но това беше най-важната особеност на бъдещето: разнообразните, преплитащи се една с друга възможности. Той вече отдавна беше приел това за даденост и се бе научил интуитивно как да избира определени времеви линии. Затова и работеше при Лео.

— Но въпреки това Лео няма да направи нищо, за да ти помогне — каза Ан. — Няма да те вземе обратно на Земята. Нали разбираш колко сериозно е това? Разбрах по изражението на лицето му, че докато е жив, той няма…

— Земята — каза Барни. — Писнало ми е от нея.

Той също говореше сериозно, давайки си сметка какъв живот му предстои тук, на Марс.

Ако той беше достатъчно добър за Палмър Елдрич, щеше да е добър и за него. Защото Елдрич беше живял голям брой животи и независимо от това какъв беше — човек или някаква твар, — той притежаваше дълбока, истинска мъдрост. Сливането му с Елдрич по време на „пренасянето“ беше оставило дълбоки следи в Барни. Той усещаше, че носи в себе си частица от някакво всеобхващащо познание. Чудеше се дали и Елдрич не е получил нещо от него в замяна. „Дали съм знаел нещо, което е представлявало ценност за него? — запита се той. — Някакво предчувствие? Настроение, спомен или нещо друго?“

Добър въпрос. Барни реши, че отговорът е отрицателен. „Нашият противник — помисли си той — е нещо крайно отвратително и чуждо, което е овладяло един от членовете на расата ни по време на дългото пътуване между Тера и Проксима… Обаче въпреки това, то знаеше значително повече от мен за смисъла на нашия живот. Бродило е векове в празното пространство в очакване да срещне някоя форма на живот, която да овладее и в която да се превърне… Може би това е източникът на неговото познание — не опитът, а безкрайната самота. И в сравнение с него аз не знам нищо и не съм постигнал нищо.“

На вратата на стаята се показаха Норм и Фран Шайн.

— Е, Майерсън, как беше? Какво мислиш за Чю-Зет след втория път?

Те влязоха, очаквайки нетърпеливо отговора му.

— Няма да се продава — отвърна Барни.

— Аз не мисля така — каза разочаровано Норм. — Харесва ми много повече от Кен-Ди. Само дето… — Той се поколеба, намръщи се и погледна обезпокоено жена си. — През цялото време усещах нечие зловещо присъствие. Това разваля нещата. Естествено, бих се върнал пак…

— Мистър Майерсън изглежда уморен — прекъсна го Фран. — Можеш да му разкажеш подробностите после.

Норм Шайн изгледа Барни и каза:

— Ти си странна птица, Барни. Веднага след първия сеанс открадна дозата на това момиче, мис Хоторн, избяга и се заключи в жилището си, за да дъвчеш, а сега разправяш… — Той философски сви рамене. — Е, възможно е да си взел прекалено голяма доза наведнъж. Трябваше да си по-търпелив, човече. Лично аз смятам да пробвам отново. Внимателно, разбира се. Не като теб.

Млъкна и след малко добави на висок глас, сякаш за да си вдъхне увереност:

— Според мен стоката е добра.

— Освен усещането за нечие присъствие — каза Барни.

— Аз също го усетих — изрече Фран тихо. — И нямам намерение да опитвам Чю-Зет отново. Страхувам се. Не знам какво беше това, но се страхувам.

Тя потрепери и се притисна към мъжа си. Той машинално я прегърна през кръста.

— Не се страхувай от него — каза Барни. — То просто се опитва да живее, както и всички ние.

— Но то беше толкова… — започна Фран.

— Нещо толкова древно не може да не изглежда неприятно за нас — прекъсна я Барни. — Възрастта му е отвъд нашите представи. А това е чудовищно.

— Говориш така, сякаш знаеш какво е това — каза Норм.

„Да, знам — помисли си Барни. — Защото, както каза Ан, част от него сега е в мен. И ще бъде в мен още няколко месеца, докато не умре и не ми върне онази част от мен, която е станала чат от него. Така че, когато Лео го убие, ще преживея неприятни мигове. Чудя се как ли ще се чувствам.“

— Това нещо — каза той, обръщайки се към всички тях, и особено към Норм Шайн и жена му — си има име, което ще разпознаете, ако ви го кажа. Макар че то никога не е използвало това име за себе си. Ние го наричаме така. Изхождайки от опита си, дистанцирано, от хиляди години насам. Беше неизбежно рано или късно да се сблъскаме с него лице в лице. Без да ни разделя бездната на времето и пространството.

— Имаш предвид Бог — каза Ан Хоторн.

Барни реши, че не е необходимо да отговаря, само кимна леко.

— Но то е… зло — прошепна Фран Шайн.

— Това е само едната гледна точка — каза Барни. — Начинът, по който го възприемаме ние. Нищо повече.

„Още ли не мога да ви накарам да разберете? — запита се той. — Трябва ли да ви разказвам как то се опита да ми помогне, по негов собствен начин? Или че и то е подвластно на силите на съдбата, които властват над всички живи същества, включително и над нас самите.“

— Божичко — каза Норм. Нацупи разочаровано устни, едва ли не готов да ревне. За миг заприлича на измамено малко дете.