— Не искаш ли да станеш част от единен организъм заедно с мен?

Не последва отговор.

— Можеш да споделиш моите планове. Имам много, и са грандиозни — Лео е нищожен в сравнение с тях.

„Разбира се — помисли си той, — Лео скоро ще ме убие. Поне по мерките на реалността извън света на «пренасянето».“

— Ще те запозная с един от своите планове. От по-маловажните. Може и да те заинтригува.

— Съмнявам се — отвърна Барни.

— Смятам да стана планета.

Барни се разсмя.

— Мислиш ли, че това е смешно? — Обхвана го ярост.

— Мисля, че си луд — отвърна Барни. — Независимо дали си човек или същество от космическата бездна, ти си побъркан.

— Още не съм ти обяснил какво точно имам предвид — отвърна той с достойнство. — Исках да кажа, че смятам да стана всеки един от жителите на планетата. Знаеш ли коя планета имам предвид?

— Тера.

— По дяволите, не. Марс.

— Защо Марс?

— Защото Марс… — Той замълча, опитвайки се да намери подходящите думи. — Той е нов свят. Неразвит. Пълен с възможности. Смятам да бъда всеки от колонистите, който отива да живее там. Ще поведа тяхната цивилизация. Ще стана тяхната цивилизация.

Не получи отговор.

— Е, хайде. Кажи нещо.

— Как става така, че можеш да бъдеш толкова много неща, включително цяла планета, а аз не мога да стана дори табелка на стената на моя кабинет в „П. П. Макети“?

— Хм — отвърна той смутено. — Е, добре, добре. Ако искаш, можеш да бъдеш тази табелка. Какво ме интересува, по дяволите? Стани каквото щеш — ти взе наркотика, имаш право да бъдеш каквото си пожелаеш. Разбира се, няма да е реално. Това е истината. Ще ти разкрия най-голямата тайна: всичко това са халюцинации. Изглеждат като реалност само заради някои пророчески аспекти на преживяването, като в сънищата. Бил съм в милиони от тези така наречени „светове на пренасянето“, виждал съм ги всичките. И знаеш ли какво представляват? Нищо. Същото е като при лабораторния плъх, който получава отново и отново електрически импулси, възбуждащи определени участъци на мозъка му. Това е отвратително.

— Разбирам — каза Барни Майерсън.

— И въпреки че знаеш това, искаш да изживееш живота си в един от тях?

— Разбира се — отвърна Барни след кратък размисъл.

— Добре! Ще те превърна в камък и ще те сложа на брега на морето. Можеш да лежиш там и да слушаш вълните няколко милиона години. Това би трябвало да те задоволи.

„Проклет глупак — помисли си той с ярост. — Камък! Господи!“

— Мозъкът ми е промит, нали? — попита изведнъж Барни. За пръв път от началото на разговора в гласа му се долавяше силна нотка на съмнение. — Това ли искат проксимианците? За това ли са те изпратили тук?

— Никой не ме е изпращал. Появих се тук по собствена воля. По-добре е, отколкото да живееш в празната бездна между звездите. — Той се изхили. — А че мозъкът ти е промит, няма съмнение — нали искаш да си камък? Чуй ме, Майерсън, ти всъщност не искаш да си камък, нали? Всъщност това, което искаш, е да умреш.

— Да умра?

— Искаш да кажеш, че не го знаеше? — попита недоверчиво той. — О, стига!

— Не, не го знаех.

— Това е много лесно, Майерсън. Ще те пренеса в свят, в който ти ще бъдеш гниещ труп на куче в някоя канавка. Помисли си само какво облекчение ще бъде за теб. Ти ще се превърнеш в мен, Майерсън, и Лео ще те убие. Това мъртво куче, Майерсън, този труп в канавката.

„А аз ще продължа да живея — помисли си той. — Това ще бъде моят подарък за теб и не забравяй, че английската дума за «подарък»18 на немски означава отрова. Ще ти позволя да умреш вместо мен след няколко месеца и паметникът на «Сигма 14-Б» ще бъде построен, но аз ще продължавам да живея в твоето тяло. Когато се върнеш от Марс, за да постъпиш отново на работа в «П. П. Макети», това всъщност ще бъда аз. Така ще избегна гибелта, която ми е отредена.“

Всичко беше толкова просто!

— Е добре, Майерсън. — Той беше уморен от разговора и се ориентираше към приключването му. — Смело напред, както се казва. Можеш да смяташ, че съм те оставил на мира, вече не сме част от един и същ организъм. Пътищата ни се разделят, точно както искаше. Ти се намираш на кораба на Конър Фрийман, който излита от Венера, а аз се връщам на Марс, в „Чикън Покс Проспектс“. Имам добре развиваща се зеленчукова градина и мога да започна да живея с Ан Хоторн когато си пожелая. Лично за мен това е прекрасен живот. Надявам се и твоят да ти хареса толкова.

В следващия момент той се озова на Марс.

Стоеше в кухнята на своя апартамент в „Чикън Покс Проспектс“ и си пържеше местни гъби. Въздухът ухаеше на масло и подправки, а от всекидневната долитаха звуци от магнетофона му, на който свиреше симфония на Хайдн. „Спокойно е — помисли си той със задоволство. — Точно това ми трябваше, малко спокойствие и тишина. В края на краищата, аз съм свикнал на това там, в междузвездното пространство.“

Той се прозина, протегна се и каза:

— Направих го.

Седнала във всекидневната, Ан Хоторн вдигна поглед от домашния вестник, издаван от новинарска служба, която се намираше на един от сателитите на ООН, и попита:

— Какво си направил, Барни?

— Сложих точно необходимото количество подправки — отвърна ликуващо той и си помисли: „Аз съм Палмър Елдрич и съм тук, а не там. Ще оцелея след нападението на Лео и ще се наслаждавам на живота тук по начин, на който Барни не е способен.

Да видим какво ще предпочете, когато бойните оръдия на Лео разбият търговския му кораб на парчета. Ще прекара последните мигове от живота си в горчиво съжаление.“