Той седя сред наполовина разопакования си багаж, пи кафе и размишлява, докато най-накрая не чу пъшкане и движение в общата стая. Неговите съжители се връщаха в съзнание. Барни остави чашата си и отиде при тях.

— Защо се отказа, Майерсън? — попита Норм Шайн, намръщено разтривайки челото си. — Господи, какво главоболие имам!

В този момент той забеляза Ан Хоторн, която, все още в безсъзнание, лежеше, облегната на стената с наведена напред глава.

— Коя е тя?

— Тя се присъедини към нас преди самия край — каза Фран, неуверено надигайки се от пода. — Приятелка е на Майерсън, запознали са се по време на полета. Много е мила, обаче е побъркана на тема религия. Ще видите.

Тя изгледа Ан критично.

— Не изглежда зле. Чаках с голям интерес момента, в който ще я видя. Представях си я малко… ъъъ… с по-строг вид.

Сам Риган се приближи до Барни и каза:

— Уговори я да живее с теб, Майерсън. Ние с удоволствие ще гласуваме да я приемем в нашата землянка. Имаме достатъчно място, а ти се нуждаеш от — да го кажем така — жена.

Сам също огледа Ан.

— Да — каза той, — красива е. Дълги черни коси — точно каквито ги харесвам.

— О, ама разбира се, че ги харесваш — обади се язвително Мери Риган.

— Харесвам ги. Какво от това? — Сам Риган изгледа жена си.

— Вече й предложих — каза Барни.

Всички го погледнаха с любопитство.

— Странно — каза Хелън Морис. — Защото когато току-що бяхме заедно с нея, тя не ни каза нищо за това, а и по всичко личи, че ти и тя само…

— Нали не искаш да живееш с побъркана неохристиянка? — намеси се в разговора Фран Шайн. — Имаме печален опит от общуването с такива. Миналата година изгонихме оттук една семейна двойка. Те могат да донесат много неприятности тук, на Марс. Не забравяй, ние се сляхме с нея… Тя е посветен член на някаква църква, изпълнява всичките обряди и ритуали и наистина вярва в тези остарели идеи.

— Знам — процеди Барни през стиснатите си зъби.

— Това е вярно, Майерсън — каза спокойно Тод Морис. — Ние живеем тук прекалено близо един до друг, за да допускаме сред нас някакъв идеологически фанатизъм от Тера. Случвало се е в други землянки, знаем за какво говорим. Принципът ни е „живей и остави другите да живеят“, без абсолютистки догми и убеждения. Землянката ни е прекалено малка. — Той запали цигара и погледна към Ан Хоторн. — Странно е, че толкова красиво момиче може да изповядва такива възгледи. Е, може да се случи на всеки.

Изглеждаше озадачен.

Барни се обърна към Хелън Морис и попита:

— Ан беше ли доволна?

— Да, донякъде. Разбира се, разстрои се… но това е нормално за първия път. Не знаеше как се управлява тялото със съвместни усилия. Но имаше желание да научи. А сега очевидно е останала сама, така че ще й бъде по-лесно. Добър начин да придобиеш опит.

Барни Майерсън се наведе и вдигна малката кукла, Пърки Пат, облечена с жълти шорти, памучна тениска на червени ивици и сандали. „Това сега е Ан Хоторн — помисли си той. — В известен смисъл, който никой не разбира напълно.“ Но той можеше да унищожи тази кукла, да я смачка, а Ан нямаше да пострада изобщо в нейния въображаем свят.

— Искам да се оженя за нея — каза изведнъж той на глас.

— За коя? — попита Тод. — За Пърки Пат или за новото момиче.

— Той има предвид Пърки Пат — каза Норм Шайн и се изхили.

— Не, няма предвид нея — изрече строго Хелън. — И аз мисля, че това е чудесно. Можем да станем четири двойки вместо три двойки и един сам мъж.

— Има ли тук някакъв начин човек да се напие? — попита Барни.

— Разбира се — отговори Норм. — Имаме алкохол. Наистина, мътен джин-менте, но затова пък е осемдесетградусов. Ще свърши работа.

— Налейте ми малко — каза Барни, вадейки портфейла си.

— Безплатен е. Корабите на ООН ни го хвърлят в цистерни.

Норм се приближи до затворения шкаф, извади ключ и го отвори.

— Кажи ни, Майерсън, защо искаш да се напиеш? — попита Сам Риган. — Заради нас? Заради землянката? Или заради Марс?

— Не.

Не беше заради никоя от изброените причини. Беше заради Ан и разпадането на нейната личност. Защото беше употребила Кен-Ди веднага, поради неспособността си да приеме реалността, защото се беше предала. Това беше предзнаменование, свързано с него. Той виждаше себе си в това, което се бе случило.

Ако успееше да й помогне, вероятно щеше да успее да помогне и на себе си. А ако не…

Барни имаше предчувствие, че в този случай щеше да настъпи краят и на двамата. Марс щеше да означава смърт за него и за Ан. И то вероятно скоро.

След като се върна от „пренасянето“, Ан Хоторн беше мълчалива и потисната. Това беше лош знак: Барни се досещаше, че тя има същите предчувствия като него. Но не каза нищо, само отиде в стаята му, за да си вземе костюма.

— Трябва да се върна във „Флекс Бек Спит“ — обясни тя. — Благодаря ви, че ми позволихте да използвам вашия макет.

Колонистите стояха наоколо и я наблюдаваха докато се обличаше.

— Извинявай, Барни — каза тя и наведе глава. — Не беше учтиво да те зарежа така.

Той я изпрати до землянката й. Двамата вървяха безмълвно в нощта през пясъчната равнина и внимателно се оглеждаха, защото ги бяха предупредили за местния хищник, наподобяващ чакал и притежаващ телепатични способности. Но не забелязаха нищо тревожно.

— Е, как беше? — попита той най-накрая.

— Имаш предвид какво е усещането да бъдеш малка безсрамна русокоса кукла с всичките й проклети парцали и нейното гадже, и колата й… — Ан потрепери. — Ужасно. Всъщност не. Просто безсмислено. Не намерих нищо там. Беше като да се върнеш обратно в юношеските си години.

— Да — съгласи се той. Дотук с Пърки Пат.

— Барни — каза тя тихо, — трябва да намеря нещо друго, и то скоро. Можеш ли да ми помогнеш? Изглеждаш умен, зрял и опитен. „Пренасянето“ няма да ми помогне… Чю-Зет не може да е по-добър, защото нещо в мен се бунтува и не мога да го опитам… разбираш ли? Да, разбираш, усещам го. По дяволите, ти не опита наркотика дори веднъж, така че трябва да ме разбираш. — Тя стисна ръката му и се притисна плътно до него в тъмнината. — Знам и нещо друго, Барни. На тях също им е омръзнало. Единственото, което правеха, докато бяха в тези кукли — докато бяхме в тези кукли, — беше да се карат. Не изпитаха никакво удоволствие, нито за миг.

— Боже мой! — възкликна той.

Тя освети с фенера пътя пред тях и каза:

— Това е срамно. Иска ми се да не бяха постъпили така. Беше ме срам повече за тях, отколкото за…

Ан млъкна. Вървяха известно време в тишина, после изведнъж тя отново се обади:

— Промених се, Барни. Усещам го. Иска ми се да седна тук — където и да сме. Ти и аз в тъмнината. А после… знаеш какво. Не е нужно да го казвам, нали?