Бяха седнали в кръг. В центъра между тях стоеше макетът Пърки Пат — пълен и сглобен, който сякаш ги подканваше към действие. Всички усещаха привличането му и Норм Шайн си помисли, че ситуацията е сантиментална, защото те никога нямаше да направят това отново, освен ако не използваха макета, когато дъвчат Чю-Зет. „Какъв ли ще бъде резултатът? — запита се той. — Интересно…“

Кой знае защо, имаше усещането, че няма да е същото.

И че може би няма да харесат разликата.

— Разбираш ли — каза Сам Риган на новия жител на тяхната землянка, — по време на пренасянето смятаме да слушаме и гледаме новия аниматор на книги на Пат. Това е устройство, донесено наскоро от Тера… Сигурно си по-запознат с него по-добре от нас, Барни. Можеш ли да ни обясниш как действа?

Барни услужливо започна да обяснява:

— Слагате в процепа някоя книга, например „Моби Дик“. После настройвате продължителността на кратка или дълга. След това определяте версията — смешна, същата като в книгата или тъжна. После въвеждате името на онзи от великите художници, в чийто стил искате да бъде анимирана книгата — например Дали, Бейкън, Пикасо… Един аниматор от среден клас трябва да е способен да анимира в стиловете на дузина известни художници. Те се избират, когато се купува устройството. Има опция, с която по-късно могат да се добавят и нови художници.

— Страхотно! — възкликна ентусиазирано Норм Шайн. — Значи човек може да си устрои развлечение за цяла вечер, като гледа например тъжна версия на „Панаир на суетата“ в стила на Джек Райт. Супер!

— Ти си живял толкова скоро на Тера, Барни — въздъхна замечтано Фран, — спомените ти трябва да са много силни. Носиш ги в душата си!

— По дяволите, всички ние също ще ги усетим по време на пренасянето — каза Норм Шайн и нетърпеливо се пресегна към оскъдния запас Кен-Ди. — Да започваме!

Той взе своето късче и започна да го дъвче енергично.

— Книгата, която искам да гледам в дълга смешна версия в стила на Де Кирико е… — той се замисли. — Хм, „Размисли“ на Марк Аврелий.

— Много остроумно — отряза го Хелън Морис. — Аз смятах да предложа „Изповеди“ на Свети Августин в стила на Лихтенщайн… В смешната версия, разбира се.

— Говорех сериозно! Представете си сюрреалистичен пейзаж, изоставени, разрушени сгради със съборени дорийски колони, кухи черепи…

— Нека по-добре да започнем да дъвчем — посъветва ги Фран, взимайки своето късче, — за да се пренесем едновременно.

Барни взе своето парче.

„Край — помисли си той, докато дъвчеше. — В тази землянка, тази нощ взимаме Кен-Ди за последен път, а какво ще дойде на негово място? Ако се вярва на Лео, нещо много по-лошо, несравнимо по-лошо. Разбира се, Лео е заинтересован. От друга страна обаче, той е еволюирал. И е мъдър.

Тези миниатюрни предмети са одобрени от мен. След малко ще се озова в свят, изграден от тях и смален до техните размери. И за разлика от останалите колонисти мога да сравня усещанията си от този макет със съвсем скорошните си преживявания.

А съвсем скоро ще мога да направя същото и с Чю-Зет.“

— Ще установиш, че това е странно преживяване — каза му Норм Шайн. — Ще се озовеш в едно тяло заедно с още трима. Трябва да постигнем съгласие по въпроса какво искаме да прави тялото или в краен случай да го решим чрез гласуване, иначе то дори няма да се помръдне.

— И това се случва — каза Тод Морис. — Ако трябва да съм честен — в половината от случаите.

Един след друг и останалите започнаха да дъвчат своите късчета Кен-Ди. Барни Майерсън беше последният и го вършеше с най-голямо нежелание. „По дяволите!“ — помисли си изведнъж той, прекоси стаята и изплю наполовина сдъвканото парче в мивката.

Останалите, насядали около макета Пърки Пат, вече бяха изпаднали в транс и никой не му обръщаше внимание. Изведнъж се оказа сам. За известно време землянката стана негова.

Той се разходи из стаята, вслушвайки се в тишината.

„Просто не мога да го направя — осъзна той. — Не мога да взема проклетото нещо, както правят останалите. Поне засега не мога.“

Внезапно долетя звук от позвъняване.

Някой стоеше на входа на землянката и искаше разрешение да влезе. Единствено от Барни зависеше дали ще му го даде. Той тръгна нагоре, надявайки се, че постъпва правилно и че това не е една от периодичните проверки на ООН. Ако случаят беше такъв, нямаше да е по силите му да попречи на проверяващите да хванат останалите обитатели на землянката на местопрестъплението и да ги уличат в употреба на Кен-Ди.

На входа с фенер в ръка стоеше млада жена, облечена с огромен термосъхраняващ костюм, с който явно не беше свикнала. Изглеждаше страшно смутена.

— Здравейте, мистър Майерсън — каза тя. — Помните ли ме? Издирих ви, защото се чувствам страшно самотна. Може ли да вляза?

Това беше Ан Хоторн. Той я изгледа смаяно.

— Или сте зает? Мога да се върна друг път.

Тя понечи да се обърне и да си тръгне.

— Виждам, че Марс ви е шокирал — каза той.

— Това е грях от моя страна — отвърна Ан, — но аз вече наистина го мразя. Знам, че трябва да се науча да понасям търпеливо трудностите, но…

Тя освети с фенера местността около входа на землянката и каза с отчаян, треперещ глас:

— Сега искам единствено да намеря някакъв начин да се върна на Земята. Не искам да обръщам никого в моята вяра и да променям нещо. Просто искам да се махна оттук. — След кратка пауза тя добави мрачно: — Но знам, че не мога. Така че вместо това реших просто да ви дойда на гости. Разбирате ли?

Той я хвана за ръката, помогна й да се спусне по стълбичката и я отведе в стаята, която останалите бяха отделили за него.

— Къде са другите? — тя се огледа напрегнато.

— Няма ги.

— Излезли са навън?

Тя отвори вратата към общата стая и видя налягалите около макета фигури.

— А, ясно. Няма ги по този начин. Но вие не сте с тях.

Ан затвори вратата и се намръщи, очевидно объркана.

— Вие ме учудвате. Чувствам се така, че с удоволствие бих опитала Кен-Ди тази вечер. А вие толкова добре понасяте реалността в сравнение с мен. Аз съм толкова… неприспособима.

— Може би имам много по-ясна цел от вас тук.

— Аз имам напълно ясна цел. — Тя свали неудобния костюм и седна, докато Барни се зае да направи кафе за двамата. — Хората от моята землянка — тя е на половин миля северно оттук — също отсъстват по този начин. Знаехте ли, че съм толкова близо? Щяхте ли да ме потърсите?