— А какво ще кажете за слухови, нодални, вентрикуларни и аурикуларни фибрилации, съпроводени с нощни гърчове? — попита Барни, който се бе опитвал неуспешно да се прави на страдащ от тези симптоми.

— Можех да представя документи от болници, заверени от лекари и от застрахователни компании, които са ме изследвали. — Тя го изследва от горе до долу и добави с интерес: — Изглежда, и вие сте можели да се освободите, мистър Пайерсън?

— Майерсън. Аз се явих като доброволец, мис Хоторн.

„Но не можех да се измъкна, поне не за дълго“ — помисли си Барни.

— Хората в колониите са много религиозни. Поне така съм чувала. Вие каква религия изповядвате, мистър Майерсън?

— Хм — отвърна Барни смутено.

— Мисля, че е най-добре да го решите, преди да стигнем там. Те ще ви питат и ще очакват да участвате в религиозните обреди. Става въпрос преди всичко за употребата на онзи наркотик… сещате се, Кен-Ди. Благодарение на него мнозина се обърнаха към някоя от официалните религии… Макар че повечето колонисти намират в самия наркотик религиозно преживяване, което им е напълно достатъчно. Имам роднини на Марс. Те ми пишат, така че съм наясно с тези неща. Аз отивам във Файнбърг Кресънт, а вие?

„По течението“ — помисли си той и каза на глас:

— И аз там.

— Вероятно ще сме в една и съща землянка — каза Ан Хоторн със замислено изражение на изящното си лице. — Аз принадлежа към Реформаторския клон на Неоамериканската църква, новата християнска църква на Съединените щати и Канада. Всъщност корените ни са много стари: триста години след Христа нашите прадеди са имали епископи, взели участие в събора във Франция. Не сме се отделили от останалите църкви толкова късно, колкото се смята. Така че очевидно имаме апостолски произход.

Тя му се усмихна сериозно и дружелюбно.

— Вярвам ви — каза Барни. — Каквото и да означава казаното от вас.

— Във Файнбърг Кресънт има Неоамериканска мисионерска църква, а следователно и викарий, свещеник. Надявам се да получавам Свето причастие поне веднъж месечно. И да се изповядвам два пъти годишно, както е редно, както правех на Тера. Нашата църква има много тайнства… вие приели ли сте някое от двете Велики тайнства, мистър Майерсън?

— Хм… — Барни се поколеба.

— Христос е определил да съблюдаваме две тайнства — търпеливо обясни Ан Хоторн. Кръщение — чрез вода и Свето причастие. Причастието е в Негова памет… Това води началото си от Тайната вечеря.

— О, имате предвид хляба и виното.

— Знаете ли, че поемането на Кен-Ди пренася — както се изразяват — вземащия наркотика в друг свят? В светски смисъл, разбира се, защото това е временен и само физически свят. Хлябът и виното…

— Съжалявам, мис Хоторн — прекъсна я Барни, — но се страхувам, че не вярвам в тази работа с тялото и кръвта. Звучи прекалено мистично за мен.

„Прекалено много неща са базирани на недоказани предварителни условия“ — помисли си той. Но тя беше права — религията, благодарение на Кен-Ди, беше придобила много последователи на колонизираните планети и луни, и той щеше да се сблъска с това явление, както бе казала Ан.

— Вие смятате ли да пробвате Кен-Ди? — попита Ан.

— Разбира се.

— Вярвате в това. И все пак знаете, че Земята, на която се пренасяте, не е истинската.

— Не искам да споря — отвърна той. — Човек я усеща като истинска. Само това знам.

— И при сънищата е така.

— Но при Кен-Ди усещането е по-силно, отколкото при сънищата — отбеляза Барни. — По-ясно е. И се извършва в… — той едва не каза „съединяване“ — …компанията на други хора, които също вземат наркотика. Така че не може да бъде напълно илюзия. Сънищата са индивидуални, затова ги приемаме за илюзия. Но Пърки Пат…

— Много ми е любопитно да узная какво мислят по въпроса хората, които произвеждат макетите Пърки Пат — каза замислено Ан.

— Мога да ви кажа. За тях това е просто бизнес. Вероятно също като производството на вино и нафори за…

— Ако смятате да пробвате Кен-Ди — прекъсна го Ан, — и вярвате, че това ще е началото на нов живот за вас, може би ще успея да ви убедя да приемете кръщение и първо причастие в Неоамериканската християнска църква? По този начин ще видите дали вярата ви заслужава да се подложи на такова изпитание. А може би ще изберете Първата реформаторска европейска християнска църква, която, естествено, също съблюдава двете Велики тайнства. Щом веднъж приемете Светото причастие…

— Не мога — каза той.

„Аз вярвам в Кен-Ди — помисли си той. — А, ако се наложи — и в Чю-Зет. Вие можете да вярвате в нещо, старо двайсет и един века. Аз предпочитам нещо ново и туйто!“

— Честно казано, мистър Майерсън — каза Ан, — смятам да откажа колкото се може повече колонисти от Кен-Ди и да ги обърна към нашите традиционни християнски обреди. Ето я главната причина, поради която не представих на наборната комисия документите, които биха ме освободили от емиграция.

Тя му се усмихна приятно и той неволно почувства някаква топлина.

— Има ли нещо лошо в това? Ще ви кажа честно: мисля, че употребата на Кен-Ди показва истинския копнеж у част от тези хора да се върнат към онова, което ние от Неоамериканската църква…

— Мисля — изрече меко Барни, — че трябва да оставите тези хора на мира.

„А също и мен — помисли си той. — И без това имам достатъчно проблеми. Само религиозен фанатизъм ми липсваше.“

Но момичето не изглеждаше така, както той си представяше религиозните фанатици, нито пък говореше по техния начин. Барни беше озадачен. Къде беше придобила толкова твърди убеждения? Той можеше да допусне, че са разпространени в колониите, но нали тя ги беше получила на Земята?

Така че съществуването на Кен-Ди и преживяването на групово „пренасяне“ не можеше да обясни напълно нарасналия интерес към религията на земята. „Може би — помисли си той — причината е в постепенното превръщане на планетата в наподобяваща пъкъл изпепелена пустиня — процес, чиито изход всеки човек може да предвиди, по дяволите, дори да изпита! И това е пробудило надежда за нов живот при различни условия.

И при самия мен е така. Човекът, който бях, Барни Майерсън от Земята, който работеше за «П. П. Макети» и живееше в реномираната кооперация с невероятно ниския номер 33, е мъртъв. Тази личност вече не съществува, изтрита е, както гъбата изтрива тебешира от черната дъска.

Независимо дали ми харесва или не, аз се раждам отново.“

— Животът като колонист на Марс е различен от живота на Тера — каза той на глас. — Може би когато се озова там…

Барни млъкна. Искаше да каже: „…Може би ще проявя по-голям интерес към вашата догматична църква.“ Но той не можеше да каже подобно нещо и да бъде честен, дори и ако то беше предположение. Изпитваше вътрешна съпротива срещу тази идея, толкова чужда на неговите убеждения. И все пак…

— Продължете — каза Ан Хоторн. — Довършете изречението си.

— Ще поговорим отново — каза Барни, — след като поживея известно време на дъното на землянка на тази чужда планета. Когато започна новия си живот — ако изобщо може да се нарече живот, — като колонист.

В тона му прозвуча горчивина, която изненада дори самия него. „Озлобление… а то граничи със самоизмъчването“ — помисли си Барни засрамено.

— Добре — каза Ан спокойно. — Ще ми бъде приятно.

Двамата продължиха да седят в мълчание. Барни се зачете в домашния вестник, а до него Ан Хоторн, фанатичка и бъдеща мисионерка на Марс, извади някаква книга. Той хвърли поглед на корицата и видя, че това е популярното произведение на Ерик Ледерман за колониалния живот — „Скитник без пътища“. Бог знае откъде я имаше Ан — книгата беше забранена от ООН и намирането й бе невероятно трудно. И