— Със сигурност.

Той намери пластмасови чашки и чинийки с отвратителни шарки, сложи ги върху сгъваемата масичка и придвижи до нея два стола, също сгъваеми.

— Може би властта на Бог не се простира до Марс — каза той. — Може би когато сме напуснали Тера…

— Глупости! — възкликна рязко Ан, надигайки се от стола.

— Знаех си, че ще ви ядосам по този начин.

— Разбира се, че ме ядосахте. Той е навсякъде. Дори тук.

Ан хвърли поглед към частично разопакования багаж, към куфарите и запечатаните кашони.

— Не носите ли прекалено много неща със себе си? По-голямата част от моя багаж още пътува, на автоматичен товарен кораб.

Тя се приближи до купчината книги и започна да ги разглежда.

— „Подражание на Христа“ — прочете момичето учудено. — Вие четете Тома Кемпийски? Това е велика и прекрасна книга.

— Купих си я, но така и не я прочетох — отвърна Барни.

— А опитахте ли? Обзалагам се, че не сте. — Тя отвори книгата на първата попаднала й страница и започна да чете: — „Знай, че дори най-малкият дар, който ти дава Той, е велик, а най-лошото приемай като особен дар и знак за Неговата любов.“ Това би могло да се отнася за нашия живот тук, на Марс, нали? Отвратителният живот в тези… землянки. Подходящо наименование, нали? Защо, за Бога… — тя се обърна към него, гледайки го умоляващо. — Не може ли да прекарваме определен период от време тук и после да се връщаме вкъщи?

— Колонията по дефиниция трябва да е нещо постоянно — отвърна Барни. — Помислете си за остров Роаноук17.

— Да — кимна Ан. — Мислила съм. Иска ми се Марс да беше един голям остров Роаноук и всички ние да се върнем у дома.

— За да се изпечем бавно.

— Можем да еволюираме, както правят богатите. Това може да бъде осъществено в масов мащаб. — Тя остави рязко книгата на Тома Кемпийски. — Но аз не искам и това — хитиновата обвивка и всичко останало. Има ли някакъв изход, мистър Майерсън? Знаете ли, неохристияните вярват, че са пътешественици в чужда земя. Скитащи чужденци. Сега ние наистина сме такива. Естествената среда на Земята вече не е подходяща за нас, а този свят никога няма да стане наш. Ние вече нямаме родина! — Тя го погледна, ноздрите й се бяха разширили. — Нямаме си дом!

— Е — каза той неуверено, — поне винаги ще си имаме Кен-Ди и Чю-Зет.

— Имате ли малко от тях сега?

— Не.

Тя кимна.

— Значи ще се върнем към Тома Кемпийски.

Но тя не взе книгата, а продължи да стои, потънала в мрачни мисли.

— Знам какво ще се случи оттук нататък, мистър Майерсън. Барни. Няма да успея да обърна никого към неохристиянството. Вместо това те ще ме обърнат към Кен-Ди и Чю-Зет и останалите модерни тук пороци, помагащи да се избяга от реалността. Като секса. Тук, на Марс, взаимоотношенията са много свободни, нали знаеш? Всеки си ляга с всеки. Ще опитам дори това. Всъщност съм готова да го направя още сега… Просто не мога да понеса обстановката тук. Успя ли да огледаш добре околността преди залез слънце?

— Да.

Всъщност видът на полуизоставените градини, захвърленото оборудване и купчините от гниещи продукти не го беше разтревожил чак толкова много. Той знаеше от учебните филми, че пограничните райони винаги изглеждат така, дори и на Земята. До неотдавна и Аляска бе изглеждала по същия начин, а Антарктида още имаше такъв вид, като се изключеха курортните градчета.

— Тези колонисти в съседната стая с техния макет — каза Ан Хоторн. — Представи си, че сега вземем Пърки Пат от таблото и я разбием на парчета. Какво ще стане с тях?

— Ще продължат да изживяват своята фантазия. След като се изпадне в транс, вече няма нужда от макета. Защо ти се прииска да направиш такова нещо?

Той беше изненадан — в тази идея определено имаше нещо садистично. На пръв поглед момичето не създаваше впечатление, че има подобни наклонности.

— Иконоборство — каза Ан. — Имам желание да унищожа идолите им, а те са Пърки Пат и Уолт. Искам да го направя, защото… — тя млъкна за момент и продължи: — Защото им завиждам. Това не е религиозна страст, а просто изблик на жестокост. Знам, че е така. Ако не мога да се присъединя към тях…

— Можеш. И ще се присъединиш. Както и аз. Само че не веднага.

Той й подаде чашката с кафе. Тя я взе замислено. Без масивния си костюм изглеждаше много крехка. Барни забеляза, че беше висока почти колкото него, а с токчета би могла да се окаже и по-висока. Носът й беше странен — леко чип, но в никакъв случай не смешен. Напомняше му за Земята, за почвата й, за англосаксонските и норманските селяни, обработващи малките си ниви.

Нищо чудно, че Марс не й беше харесал — нейните предци несъмнено бяха обичали земната почва, нейния мирис и състав, и преди всичко — спомените, заровени в нея, видоизменените останки на създанията, които бяха крачили върху нея и най-накрая бяха паднали мъртви, но не за да се превърнат в прах, а за да я обогатят. Е, тя би могла да си направи градина тук, на Марс. Може би щеше да отгледа растения на място, където останалите колонисти са се провалили. Странно беше, че е толкова потисната. Или това беше нормално за новодошлите? Кой знае защо той не изпитваше подобни чувства. Може би някъде в дъното на душата си беше убеден, че ще успее да се върне на Тера. В такъв случай той беше побъркан, а не Ан.

— Имам малко Кен-Ди, Барни — каза изведнъж Ан. Тя бръкна в джоба на ленения си работен панталон и извади едно пакетче. — Купих си го преди да дойда, в моята землянка. „Флекс Бек Спит“, така я наричат. Колонистът, от който го купих, смяташе, че Чю-Зет е много по-ценен, затова ми го продаде евтино. Исках да го пробвам… дори го сложих в устата си. Но в края на краищата, и аз се отказах, като теб. Нима дори най- жалката действителност не е по-добра и от най-интересната илюзия? А може би и това е илюзия, Барни? Аз не знам нищо за философията. Обясни ми го, защото всичко, което знам, е на базата на религиозните ми убеждения и не ми помага да разбера това. Тези „пренасящи“ наркотици. — Тя отвори пакетчето. Пръстите й трепереха. — Не мога повече, Барни.

— Почакай! — каза той, остави чашката си и тръгна към нея. Но беше твърде късно — тя вече беше сложила късчето Кен-Ди в устата си.

— Нищо ли не ми остави? — попита той, леко развеселен. — Пропускаш най-ценното нещо. По време на пренасянето няма да има никой с теб.

Хвана я за ръката и я изведе от стаята. Отведе я в голямото помещение, където лежаха останалите и я настани край макета. Каза й със съчувствие:

— Така поне ще имаш общи преживявания с тях, а доколкото знам, това помага.

— Благодаря — каза тя сънливо. Очите й се затвориха, а тялото й постепенно се отпусна.

„Сега тя е Пърки Пат — помисли си той. — В един свят без проблеми.“

Наведе се и я целуна по устните.

— Все още съм в съзнание — промърмори тя.

— Така или иначе няма да си спомниш това — отвърна Барни.

— О, ще си го спомня — изрече със слаб глас Ан Хоторн. После той усети как тя се отдалечава.

Той остана сам със седемте необитаеми физически обвивки. Веднага се върна в стаята си, където над двете чашки с кафе все още се вдигаше пара.

„Бих могъл да се влюбя в това момиче — помисли си той. — Не така, както в Рони Фюгейт и дори не така, както в Емили, а по някакъв нов начин. Дали е за добро? Или е от отчаяние? Точно по причината, поради която Ан опита Кен-Ди толкова внезапно — защото тук няма нищо друго освен мрак. Мрак и пустота. И то не за ден или за седмица, а завинаги. Така че ще се наложи да се влюбя в нея.“