четенето й тук, на борда на кораб на ООН, беше невероятно смела постъпка. Барни беше впечатлен.

Той погледна отново Ан и осъзна, че тя е доста привлекателна, макар и прекалено слаба. Не носеше грим, гъстите й черни коси бяха почти напълно скрити под голяма бяла шапка. Беше облечена така, като че ли се е готвела за дълго пътешествие, което ще завърши в някоя църква.

Във всеки случай той харесваше начина й на говорене и приятния й, изпълнен със съчувствие глас. Може би щяха да се срещнат пак на Марс?

Той усещаше, че иска да стане така. Всъщност — имаше ли в това нещо нередно? — дори се надяваше, че двамата ще участват заедно в ритуала по взимане на Кен-Ди.

„Да — помисли си Барни, — не е редно. Защото аз знам какво имам предвид, знам какво би означавало за мен преживяването от пренасянето заедно с нея.“

Въпреки това се надяваше.

Норм Шайн протегна ръка и каза сърдечно:

— Здравейте, Майерсън. Поздравявам ви официално от името на нашата землянка. Добре дошли… ъъъ… на Марс.

— Аз съм Фран Шайн — каза жена му, също здрависвайки се с Барни Майерсън. — Имаме доста спретната, стабилна землянка. Надявам се, че няма да ви се стори прекалено ужасна.

Тя добави, сякаш говореше на себе си:

— А само умерено ужасна.

Усмихна се, но Майерсън не отвърна на усмивката й. Той изглеждаше мрачен, уморен и потиснат, както повечето нови колонисти, които знаят, че са дошли да започнат нов, труден и безсмислен по своята същност живот.

— Не очаквайте да започнем да възхваляваме всичко тук — продължи Фран. — Това е работа на ООН. Ние не сме нищо повече от жертви, като вас самия. С тази разлика, че сме тук от известно време.

— Не изкарвай нещата толкова зле — предупреди я Норм.

— Но те са такива — възрази Фран. — Мистър Майерсън ги вижда и няма да повярва на никакви измишльотини. Нали, мистър Майерсън?

— Вероятно за момента някои малки илюзии няма да са излишни — каза Барни, докато сядаше на металната пейка до входа на землянката. Междувременно пясъкоходът, който го бе докарал, разтоварваше багажа му. Той гледаше равнодушно.

— Съжалявам — каза Фран.

— Може ли да си запаля? — Барни извади кутия терански цигари. Шайнови се вторачиха в ръцете му. Той се почувства виновен и им предложи по цигара.

— Пристигнахте в труден момент — обясни Норм Шайн. — Провеждаме важни дебати.

Той хвърли поглед към останалите.

— Тъй като вече сте член на нашата землянка, не виждам защо да не вземете участие в тях. В края на краищата те засягат и вас.

— Може би той ще… — обади се Тод Морис. — Знаете. Кажете му.

— Трябва да го накараме да се закълне да пази тайна — каза Сам Риган. — Нашата дискусия, мистър Гайерсън…

— Майерсън — поправи го Барни.

— …Беше за това какво да правим с наркотика Кен-Ди, който е старото и изпитано средство за пренасяне, за разлика от новия наркотик Чю-Зет, който още не сме пробвали. Обсъждахме дали да оставим Кен-Ди веднъж завинаги или…

— Изчакайте докато се спуснем долу — прекъсна го Норм Шайн и се намръщи.

Седналият на пейката до Барни Майерсън Тод Морис каза:

— С Кен-Ди е свършено. Прекалено трудно се намира, струва твърде много кожи и лично аз се уморих от Пърки Пат. Всичко е прекалено изкуствено, повърхностно и материалистично в… извинявам се, думата, която използваме тук, е… — Той се впусна в дълги обяснения: — Вижте, този апартамент, колите, слънчевите бани на плажа, елегантните дрехи… Ние им се наслаждаваме за известно време, но това не е достатъчно, за да удовлетвори нематериалните ни нужди. Разбирате ли ме, Майерсън?

— Е, добре — намеси се Норм Шайн. — Мистър Майерсън не може да проумее това, той все още не е преминал през изпитанията, на които сме били подложени ние. Може би ще разбере всичко, когато се сблъска с трудностите.

— Като нас — съгласи се Фран. — Както и да е, още не сме гласували. Не сме решили какво ще купуваме и ще употребяваме оттук нататък. Мисля, че трябва да позволим на мистър Майерсън да пробва и двата наркотика. Или вие вече сте опитвали Кен-Ди, мистър Майерсън?

— Опитвал съм — отвърна Барни, — но много отдавна. Толкова отдавна, че почти нищо не си спомням.

Лео му беше давал и му бе предлагал още повече, колкото си поиска. Но Барни бе отказал. Просто не му харесваше.

— Пристигате в напрегнат момент в нашата землянка — каза Норм Шайн. — Страхувам се, че ще ви въвлечем в нашата дискусия, но свършваме запаса си от Кен-Ди. Или трябва да се запасим отново, или да преминем на другия наркотик. Моментът е критичен. Разбира се, Импи Уайт, дилърът на Кен-Ди, ще ни потърси, за да поръчаме чрез нея… До края на нощта трябва да решим по кой от двата пътя ще поемем. И това ще окаже влияние на всички нас… до края на живота ни.

— Така че трябва да сте доволен, че не дойдохте утре — каза Фран. — След гласуването.

Тя му се усмихна окуражително, опитвайки се да го предразположи. Те не можеха да му предложат много, освен взаимната им привързаност, която сега се разпростираше и върху него.

„Ама че място — помисли си Барни Майерсън. — До края на живота ми…“

Изглеждаше невъзможно, но това, което бяха казали, беше самата истина. Нямаше клауза в закона на ООН за наборна служба, която да предвижда демобилизация. И с този факт не беше лесно да се примири човек. Хората тук бяха колектив, а сега той беше част от този колектив и знаеше, че може и да е много по- лошо. Две от жените изглеждаха физически привлекателни и той можеше да каже — или поне мислеше, така му се струваше — че проявяват интерес към него. Барни усещаше цялата сложност на взаимоотношенията, които се бяха наложили в пренаселената, тясна землянка. Обаче…

— Човек може да се измъкне оттук само с помощта на единия или другия от пренасящите наркотици, мистър Майерсън — каза тихо Мери Риган, седнала на пейката от срещуположната на Тод Морис страна. — По друг начин, както виждате… — тя сложи ръка на рамото му. — Просто е невъзможно. Без наркотиците просто бихме се избили взаимно в мъката си.

— Да — каза той. — Разбирам.

Но той не бе научил това с идването на Марс. Както и всеки друг теранец, беше слушал за колониалния живот и за борбата с изкушението да се самоубиеш веднага.

Нищо чудно, че всички гледаха да се освободят от емиграция, както бе станало и с Барни в началото. Това беше просто борба за оцеляване.

— Довечера — каза Мери Риган — ще се сдобием с единия от двата наркотика. Импи ще се появи тук някъде около седем местно време. Дотогава трябва да сме взели решение.

— Мисля, че можем да гласуваме още сега — каза Норм Шайн. — Виждам, че мистър Майерсън, въпреки че пристигна току-що, е вече подготвен. Прав ли съм, мистър Майерсън?

— Да — отвърна Барни.

Пясъкоходът беше приключил с автоматичното разтоварване на багажа му. Вещите му лежаха, нахвърляни в безпорядък, и пясъкът вече започваше да ги затрупва. Ако не бъдеха отнесени веднага долу, скоро щяха съвсем да изчезнат под дебел слой прах. „По дяволите — помисли си той, — това може да е за добро. Ще изчезнат всякакви връзки с миналото…“

Останалите обитатели на землянката му се притекоха на помощ, предавайки си куфарите му от ръка на ръка към транспортната линия, която обслужваше землянката под повърхността. Въпреки че Барни не проявяваше интерес към съхраняването на бившите си вещи, те бяха заинтересовани, заради значително