— Не.
— Това дава отговор на въпроса ти.
— Обадих ти се, за да науча дали можеш да уредиш да се видя с Палмър Елдрич — каза Лео. — Намерих го тук, в База III на Ганимед.
— Нали си спомняш доклада ми, че Елдрич е донесъл лишей, подобен на онзи, който се използва за производството на Кен-Ди? Не ти ли хрумна, че тази нова фирма в Бостън може да е негова собственост? Макар че изглежда е твърде рано за това, той би могъл да поддържа радиовръзка с дъщеря си от години.
— Трябва да се срещна с него — каза Лео.
— Предполагам, че става въпрос за болница „Джеймс Ридъл“. Подозирахме, че може и да е там. Между другото, чувал ли си някога за мъж на име Ричард Хнат?
— Никога.
— Представител на тази нова фирма от Бостън го е срещнал и е сключил някакъв договор с него. Този представител, Ичолц…
— Каква бъркотия — прекъсна го Лео. — А аз дори не мога да се добера до Елдрич. Сантина дежури пред вратата му заедно с дъщерята на Елдрич.
„Никой не може да премине през тези двамата, като стена са“ — помисли си той. Даде на Феликс Блау адреса на хотела в База III, в който беше оставил багажа си, и прекъсна връзката.
„Обзалагам се, че той е прав — помисли си Лео. — Палмър Елдрич е моят конкурент. Такъв ми е бил късметът — занимавам се със същото, с което е решил да се захване Палмър Елдрич по пътя си на връщане от Проксима. Защо не правех системи за управление на ракети? Тогава щях да се конкурирам само с «Дженерал Електроникс» и «Дженерал Динамикс»…“
Сега вече се запита сериозно какъв ли лишей е донесъл със себе си Елдрич. Вероятно усъвършенстван вид на онзи, от който се произвежда Кен-Ди. По-евтино производство, по-силен и с по-продължително действие. Господи!
Докато размишляваше, му хрумна странна идея. Спомни си за организацията, появила се в Обединената арабска република, която обучаваше наемни убийци. Те биха имали големи шансове против Палмър Елдрич… Някой от тях, щом веднъж се захване с тази работа…
Но оставаше и предсказанието на Рондинела Фюгейт, че в бъдеще Лео ще бъде обвинен за убийството на Палмър Елдрич.
Очевидно щеше да намери начин да заобиколи препятствията.
Той носеше със себе си оръжие — толкова малко, толкова незабележимо, че не би могло да бъде намерено дори при най-внимателно претърсване. Преди известно време един хирург във Вашингтон, окръг Колумбия, беше зашил в езика му самонасочваща се стреличка с бързодействаща отрова. Стреличката беше изработена по модел, използван от съветските тайни служби, но бе значително усъвършенствана — след като поразеше жертвата си, тя се самоунищожаваше, без да остави никакви следи. Отровата също бе необичайна — не засягаше дихателната или сърдечната дейност, всъщност това не беше отрова, а вирус, който се размножава в кръвта на жертвата, предизвиквайки смъртта й за четирийсет и осем часа. Вирусът беше канцерогенен, открит на една от луните на Уран и все още съвсем неизвестен. Беше му струвал цяло състояние. Сега беше достатъчно да застане на една ръка разстояние от желаната жертва и да стисне с пръсти основата на езика си, след като се е изплезил в посока на мишената. Така че, ако можеше да се види с Елдрич…
„И най-добре ще е да го направя — осъзна той, — преди тази нова компания от Бостън да започне производството си. Преди да стане способна да функционира и без помощта на Елдрич. Като плевел — или го изтръгваш веднага, или няма смисъл да го изтръгваш изобщо.“
Когато се добра до стаята си в хотела, той се свърза с офиса на „П. П. Макети“, за да види дали не са му оставили някое важно съобщение или не се е случило нещо, което да заслужава вниманието му.
— Да — отвърна мис Глийсън веднага щом го позна. — Мис Импейшънс Уайт иска да говори с вас спешно, ако съм записала правилно името й. Ето номерът й. Тя е на Марс.
Тя поднесе бележника си към видеоекрана.
Отначало Лео не можа да си спомни нито една жена на име Уайт. После се сети и изтръпна от страх. Защо го търсеше
— Благодаря — промърмори той и веднага прекъсна връзката. Господи, ако Юридическият отдел на ООН подслушваше разговора… Защото Импи Уайт, действаща на Марс, беше един от най-големите пласьори на Кен-Ди.
Той набра номера с голяма неохота.
На екрана на видеофона се появи Импи Уайт — почти красива жена с дребно лице и остър поглед. Беше си я представял по-мускулеста, но тя и така изглеждаше доста войнствена, макар и в леката категория.
— Мистър Бълеро, исках да ви го кажа възможно най-скоро…
— Нямаше ли друг начин? Други канали?
Съществуваше начин, чрез който Конър Фрийман, ръководителят на операцията на Венера, можеше да се свърже с него по всяко време. Мис Уайт би трябвало да се свърже с него чрез Фрийман, нейния пряк началник.
— Тази сутрин посетих с пратка една землянка в южната част на Марс. Колонистите отказаха да купят стоката. Казаха, че са похарчили всичките си кожи за нов продукт. От същия тип като продукта, който ние продаваме. Чю-Зет. И…
Лео Бълеро прекъсна връзката. Продължи да седи объркан и да размишлява.
„Не бива да се стряскам — каза си той. — В края на краищата аз съм усъвършенстван вид човешко същество. Значи така — това е новият продукт на фирмата от Бостън. Най-вероятно се произвежда от лишея на Елдрич. Той лежи тук, в тази болница, на не повече от миля от мен и дава заповеди, несъмнено чрез Зоя, а аз не мога да направя нищо, за да му попреча. Операцията е задействана и се осъществява. Вече е твърде късно. Сега дори тази стреличка в езика ми е безполезна.
Но аз знам, че ще измисля нещо. Както обикновено.
Това определено не е краят на «П. П. Макети».“
Само че какво
„Ела при мен, родена от изкуствено развитата кора на мозъка ми, идея — помоли се той. — Господи, помогни ми да се справя с тези копелета, враговете ми. Може би, ако се възползвам от услугите на своите прогнозиращи модата ясновидци, Рони Фюгейт и Барни… може би те ще измислят нещо? Особено старият Барни — той още не е замесен в цялата тази история.“
Той отново се обади по видеофона до офиса на „П. П. Макети“ на Тера. Този път поиска да го свържат с отдела на Барни.
И тогава Лео си спомни за проблема на Барни с повиквателната и опитите му да развие неспособност да издържа на стрес, за да не завърши живота си в землянка на Марс.
„Гадно — помисли си Лео Бълеро. — Ще му помогна. За него опасността да го изпратят на Марс вече е отминала.“
Когато Бълеро позвъни от Ганимед, Барни Майерсън седеше сам в кабинета си.
Разговорът не продължи дълго. Когато свърши, Барни погледна часовника си и се учуди. Пет минути, а му се беше сторило цяла вечност.
Стана, натисна бутона на интеркома и каза:
— Не пускайте никого тук за известно време. Дори… и най-вече мис Фюгейт.
Приближи се до прозореца и впери поглед в горещата, обляна в слънчева светлина празна улица.
Лео беше стоварил целия проблем върху неговата глава. Това беше първия път, в който Барни виждаше шефа си отчаян. „Виж ти — помисли си той. — Лео Бълеро — разстроен още при първия си сблъсък с конкуренцията.“ Лео просто не беше свикнал с това. Появата на новата компания от Бостън го беше объркала напълно. Мъжът се бе превърнал в дете.
„В края на краищата, Лео ще се съвземе от шока, но междувременно…
