него, а сандалите й потропваха. Всичко ставаше така, както се бе надявал. След като първоначалната му тревога бе изчезнала, се очертаваше прекрасен ден… Слава Богу.

— Чакай само да видиш този бански — каза тя, докато се вмъкваше в паркираната кола и слагаше кошницата в скута си. — Наистина е предизвикателен. Всъщност почти го няма — трябва да положиш известни усилия, за да повярваш в съществуването му.

Когато той седна да нея, тя се притисна в него.

— Мислих за разговора ни… Нека да довърша. — Тя докосна с пръсти устните му, карайки го да замълчи. — Аз знам, че имаше такъв разговор, Уолт. Но в известен смисъл си прав — ти искаш най-вече истински отношения. Ние трябва да получим колкото се може повече. Нямаме много време… или поне на мен така ми се струва. — Тя леко се усмихна. — Така че карай колкото се може по-бързо. Искам да видя океана.

Скоро се озоваха на паркинга до плажа.

— Ще става все по-горещо — изрече Пат сериозно. — С всеки изминал ден. Докато в края на краищата не стане непоносимо. — Тя съблече пуловера си, после се надигна върху седалката си и успя да смъкне панталона си. — Но ние няма да доживеем дотогава… След още петдесет години никой няма да може да излиза навън през деня. Сега още не е чак толкова лошо.

Тя отвори вратата и излезе навън, облечена само с банския си. Оказа се права — трябваха усилия, за да се убеди човек, че този бански съществува. Това положение задоволяваше прекрасно и двамата.

Тръгнаха по мокрия, слегнал се пясък, гледайки медузите, раковините и камъчетата, изхвърлени на брега от вълните.

— Коя година е сега? — попита внезапно Пат, спирайки. Вятърът отметна назад разпуснатата й коса. Тя се развя — златиста, чиста и блестяща.

— Мисля, че е… — започна той и установи, че не може да си спомни. Изруга ядосано.

— Добре, няма значение.

Тя го хвана под ръка и двамата бавно продължиха разходката си.

— Виж какво уютно местенце — там, край онези скали — извика тя и ускори крачка. Тялото й се носеше плавно, силните й, здрави мускули се стягаха, преодолявайки съпротивата на вятъра и старата, добре позната гравитация на изгубения отдавна свят.

— Аз съм… как й беше името? Фран? — попита внезапно тя. Пристъпи към скалите, водата и пяната заляха краката й до глезените. Засмя се, подскочи и потрепери от внезапния хлад. — Или съм Патриша Кристенсен? — Поглади косата си с двете си ръце. — Косата ми е руса, така че трябва да съм Пат. Пърки Пат.

Тя се скри зад скалите. Той бързо я последва.

— Някога бях Фран — подхвърли тя през рамо, — но сега това няма значение. Можеше да съм била и някоя друга преди — Фран или Хелън, или Мери — но това няма значение сега. Нали?

— Не — отвърна той, дишайки тежко в опит да я догони. — Важното е, че си Фран. В своята същност.

— В своята същност. — Тя седна на пясъка, облегна се на лакътя си и започна яростно да чертае с остро черно камъче дълбоки линии върху пясъка. Почти веднага хвърли камъка и се надигна напред, сядайки с лице към океана. — Но всичко наоколо е от света на Пат.

Тя хвана гърдите си с длани, повдигна ги бавно нагоре и ги изгледа озадачено.

— Те са на Пат. Не са моите. Моите са по-малки, спомням си.

Без да каже нито дума, той седна до нея.

— Ние сме тук — обади се тя след малко, — за да вършим нещата, които не можем да направим горе, в землянката. Там, където са нетрайните ни тела. Докато поддържаме макетите си в добро състояние, всичко това… — Тя махна към океана, след това отново докосна недоверчиво тялото си. — То не може да остарее, нали? Ние сме станали безсмъртни.

Легна назад, върху пясъка, затвори очи и ги закри с длан.

— А щом сме тук и можем да правим нещата, които не бива да вършим в землянката, тогава твоята теория е, че ние трябва да правим тези неща. Трябва да се възползваме от преимуществата на положението ни.

Той се наведе към нея и я целуна по устните.

Някакъв глас вътре в него каза: „Но аз мога да правя това по всяко време.“ Сам усети в тялото си присъствието и на някой друг и се отдръпна от момичето. „В края на краищата — долетя до него мисълта на Норм Шайн, — аз съм женен за нея.“

Норм се изсмя.

„Кой ти е разрешил да използваш моя макет? — помисли си ядосано Сам Риган. — Излез от стаята ми! Обзалагам се, че си използвал и моя Кен-Ди.“

„Ти самият ми го предложи — отвърна мислено другият обитател на тялото му. — Така че реших да се възползвам.“

„Аз също съм тук — долетя до тях мисълта на Тод Морис. — И ако искате да знаете моето мнение…“

„Никой не те е питал за мнението ти — помисли ядосано Норм Шайн. — Всъщност никой не те е канил тук. Защо не се върнеш горе в жалката си градина, където трябва да бъдеш в момента?“

„Аз съм със Сам — долетя до него спокойната мисъл на Тод Морис. — Нямам друг шанс да правя това, освен тук.“

Силата на волята на Тод се сля с тази на Сам. Уолт отново се наведе над излегналото се момиче и я целуна по устата — този път по-продължително. Усети как възбудата му нараства.

Без да отваря очи, Пат каза:

— Аз също съм тук. Хелън съм. — След кратка пауза тя добави: — И Мери. Но ние не използвахме твоя запас Кен-Ди, Сам. Донесохме си от нашите.

Тя го прегърна — трите обитателки на тялото на Пърки Пат действаха в унисон. Изненаданият Сам Риган прекъсна връзката си с Тод Морис, присъедини се към усилията на Норм Шайн и Уолт се отдръпна от Пърки Пат.

Океански вълни обливаха краката им, докато двамата мълчаливо лежаха на брега — двете тела, в които се бяха събрали шест личности. „Две в шест — помисли си Сам Риган. Мистерията се повтаряше. Как се осъществяваше това? Отново старият въпрос. — Но всичко, за което ме е грижа, е дали те са използвали моя Кен-Ди. Обзалагам се, че са го използвали. Не ме интересува какво казват — не им вярвам.“

Пърки Пат се изправи на крака и каза:

— Е, виждам, че спокойно мога да отида да поплувам. Тук не се случва нищо.

Тя влезе във водата и с шляпане се отдалечи от наблюдаващите я обитатели на второто тяло.

„Пропуснахме шанса си“ — помисли кисело Тод Морис.

„Аз съм виновен“ — призна си Сам. Той обедини усилията си с Тод и Уолт успя да се изправи. Направи няколко крачки след момичето и когато водата покри глезените му, се спря.

Сам Риган вече усещаше, че действието на наркотика отминава. Той чувстваше страх, слабост и раздразнение. „Толкова адски скоро — помисли си той. — Всичко свърши, връщам се в землянката, в дупката, в която се гърчим и се свиваме като червеи в хартиена торбичка, страхуващи се от слънчевата светлина. Бледи, прозрачни и отвратителни.“ Той потрепери.

…Потрепери и отново видя стаята си с металното легло, умивалника, бюрото, готварската печка… и насядалите по пода празни обвивки на Тод и Хелън Морис, Фран и Норм Шайн, на неговата собствена съпруга. Те бяха вторачени в него с празни погледи и той се извърна, ужасен.

На пода между тях стоеше неговият макет. Сам видя куклите, Уолт и Пат, седнали на брега на океана, близо до паркирания ягуар. Пърки Пат, естествено, носеше полуневидимия шведски бански, а до тях лежеше мъничката кошница за пикник.

До макета видя кафявата опаковка, в която беше стоял запасът му Кен-Ди. Петимата бяха похарчили всичко — той дори забеляза как от кранчетата на отпуснатите им, безволево отворени устни се процеждат тънки струйки кафява течност.

Фран Шайн, която седеше точно срещу него, се размърда, отвори очи и изстена. Погледна го и въздъхна уморено.

— Те се добраха до нас — каза тя.