не можеше да се сети точно кой. Сети се чак след като подписа и Ичолц му връчи неговото копие.
Незаконният халюциногенен наркотик Кен-Ди, използван от колонистите в съчетание с Пърки Пат- макетите.
Вече предчувстваше големи неприятности. Но беше твърде късно да се откаже. Ичолц взе кашона с мострите, които вече принадлежаха на „Чю-Зет изделия“ от Бостън, САЩ, Тера.
— Как… мога да се свържа с вас? — попита Хнат, когато Ичолц си тръгваше.
— Няма за какво да се свързвате с нас. — Ичолц се усмихна за миг. — Ако ни потрябвате за нещо, ние ще ви се обадим.
По дяволите, как да каже за това на Емили? Хнат преброи кожите, прочете договора и постепенно осъзна колко точно му е платил Ичолц. Сумата беше достатъчна, за да отидат с Емили на петдневна почивка в Антарктида, в някой от най-големите и студени курортни градове, пълни с богати теранци, където със сигурност прекарваха лятото Лео Бълеро и останалите като него… А лятото сега продължаваше по цяла година.
„А може да направим и нещо повече“ — помисли си той. Сумата беше достатъчна, за да могат той и Емили да посетят някое от най-недостъпните места на планетата — разбира се, ако пожелаеха. Можеха да отлетят до Германия и да постъпят в една от клиниките за Е-терапия на доктор Вили Денкмал7. Страхотно!
Влезе в една от видеофонните будки на бара и позвъни на Емили.
— Събирай си багажа. Отиваме в Мюнхен. В… „Айхенвалд“. — Избра първата клиника, която му хрумна. Беше видял рекламата й в луксозно парижко списание. — Доктор Денкмал е…
— Барни ги е взел — каза Емили.
— Не. Но сега има още някой освен „П. П. Макети“, който се занимава с миниатюризация. — Хнат се чувстваше страшно въодушевен. — Барни отказа, но какво от това? Новата компания плати още по-добре — сигурно са страшно богати. Нека се видим след половин час — ще резервирам билети за експресния полет на „Транс Уърлд Еърлайнс“. Помисли си само: Е-терапия за нас двамата!
Емили каза тихо:
— Честно казано, не съм сигурна, че искам да еволюирам.
— Разбира се, че искаш! — възкликна смаяно той. — Та нали това може да ни спаси живота, или ако не нашия, то поне този на децата ни — потенциалните ни деца, които може би ще имаме някой ден. А дори и да останем там само малко и да еволюираме минимално, помисли си какви възможности ще се отворят пред нас. Ще бъдем желани гости навсякъде. Познаваш ли лично някой, който се е подложил на Е-терапия? Само четеш постоянно за тях по домашните вестници, хора от висшето общество…
— Не искам цялото това окосмяване по себе си — прекъсна го Емили. — И не искам да си уголемявам главата. Не искам да ходя в клиника „Айхенвалд“.
Тонът й беше решителен. Изглеждаше спокойна.
— Тогава ще отида сам — каза той.
Така щяха да икономисат средства — все пак той беше сключил договора с купувачите. Или би могъл да прекара в клиниката двойно по-дълго и да еволюира два пъти повече… разбира се, ако терапията потръгнеше. При някои хора не се получаваше нищо, но вината едва ли беше на доктор Денкмал — не всички бяха еднакво способни да еволюират. Хнат беше убеден, че самият той ще еволюира великолепно и ще настигне важните клечки, дори ще изпревари някои от тях по отношение на роговия пласт външна кожа, която Емили поради предразсъдъците си несправедливо наричаше „окосмяване“.
— А какво се очаква да върша аз, докато ти си там? Да правя грънци?
— Точно така — отвърна той.
Защото поръчките сигурно щяха да дойдат скоро и в големи количества — иначе фирмата „Чю-Зет изделия“ от Бостън не би имала интерес да ги миниатюризира. Очевидно те използваха свои собствени прогнозиращи модата ясновидци, подобно на „П. П. Макети“. Обаче Хнат си спомни, че Ичолц беше казал:
Но това беше естествено. Трябваше време, за да се изведат в орбита сателитите с радиоводещите.
И все пак Хнат се разтревожи. Помисли си в пристъп на паника: „А ако са незаконна фирма? Може би Чю-Зет, подобно на Кен-Ди, е забранен препарат? Дали не съм се набъркал в нещо опасно?“
— Чувала ли си някога нещо за Чю-Зет? — попита той Емили.
— Не.
Хнат извади договора и го разгледа още веднъж. „Каква бъркотия — помисли си той. — Защо онзи проклет Майерсън не каза «да»…“
В десет сутринта Сам Риган се събуди от добре познатия оглушителен рев на сирена. Той изруга кръжащия отгоре кораб на ООН, защото знаеше, че правят това нарочно. Корабът, обикалящ над землянката „Чикън Покс Проспектс“8 искаше да се убеди, че пуснатите от тях пакети ще попаднат у колонистите, а не при местните зверове.
— Ще ги вземем, де — промърмори Сам Риган, докато вдигаше ципа на непромокаемия си работен гащеризон. Той обу ботушите си и после тръгна с навъсена физиономия нагоре към изхода на тунела, колкото се можеше по-бавно.
— Рано пристигнаха днес — оплакваше се Тод Морис. — И се обзалагам, че носят само железария, захар и основни храни, като например свинска мас и нищо интересно, като, да речем, бонбони.
Норман Шайн натисна с рамене капака на тунела и го отвори. Ярката и студена слънчева светлина ги заслепи.
Корабът на ООН кръжеше над главите им под черното небе, сякаш бе закачен на невидима нишка. „Пилотът е добър — реши Тод. — Явно познава района на Файнбърг Кресънт.“ Той махна с ръка на кораба на ООН и сирената изрева оглушително още веднъж, карайки го да притисне с ръце ушите си.
От долната част на кораба се появи капсула. Тя извади стабилизаторите си и се понесе по спирала към земята.
— Мамка му! — възкликна Сам Риган възмутено. — Това са железа. На тях не им трябва парашут.
Той се извърна, изгубил всякакъв интерес към случващото се.
„Колко ужасно изглежда повърхността днес — помисли си, хвърляйки поглед към марсианския пейзаж. — Потискащо. Защо дойдохме тук? Нямаше как, бяхме принудени.“
Капсулата на ООН вече се бе приземила. Обвивката й се бе разкъсала от удара и тримата колонисти видяха във вътрешността й метални кутии, приличащи на петстотин фунтови9 пакети сол. Сам Риган съвсем падна духом.
— Хей — каза Шайн, докато се приближаваше към капсулата и надничаше вътре, — мисля, че ще можем да използваме това нещо.
— Тези кутии изглеждат така, сякаш в тях има радиоприемници — обади се Тод. — Транзисторни радиоприемници. Вероятно ще можем да ги използваме за нещо в нашите макети.
Той последва Шайн със замислен вид.
— В моя вече има радио — съобщи Шайн.
— Е, с частите ще си сглобим електронна самоходна косачка — предложи Тод. — Нямаш си косачка, нали?
Той познаваше Пърки Пат-макета на Шайн много добре. Техните две двойки — той и жена му и Шайн и неговата съпруга — често се сливаха заедно и си прекарваха страхотно.
— Залагам на радиото — каза Сам Риган, — защото мога да го използвам.
В неговия макет липсваше механизмът за автоматично отваряне на врати на гаражи, който присъстваше в макетите на Шайн и Тод. Общо взето, Сам изоставаше значително от тях двамата. Естествено, тези детайли можеха да бъдат купени, но той нямаше достатъчно кожи. Беше използвал всичките си спестявания, за да се запаси със стоката, която според него му беше най-необходима. Купи от пласьора си голямо количество Кен-Ди и го скри добре — зарови го в почвата под своята спалня, на най-долното ниво на
