Той затвори вратата на офиса и каза:
— Вие, ясновидците, си навирате прекалено много носовете в живота на другите хора.
Но той беше в ръцете й. Чудеше се как ли ще използва тя информацията, която беше научила.
— Мистър Майерсън може да бъде мобилизиран — каза мис Фюгейт. — Разбира се, вие знаете това. Смятате ли да използвате влиянието си, за да го спасите?
— Да, имам намерение да му помогна — отвърна честно той.
— Мистър Бълеро — изрече тя тихо и спокойно, — нека да се споразумеем. Позволете да го вземат. И аз ще стана вашият нюйоркски моден консултант.
Мис Фюгейт изчака. Лео Бълеро не каза нищо.
— Какво мислите по въпроса? — попита тя. Очевидно не беше свикнала да води такива преговори, но бе решила да се бори докрай. „В края на краищата — помисли си той, — всеки, дори най-умният оператор, трябва да започне отнякъде. Може би наблюдавам началото на една блестяща кариера.“
Внезапно той си спомни нещо. Спомни си защо я бяха прехвърлили от Пекин тук, в Ню Йорк, за да стане асистентка на Барни Майерсън. Нейните предсказания се бяха оказали несигурни. Всъщност, повечето й предсказания бяха погрешни.
Вероятно и видението за вестникарските заглавия, обвиняващи го в убийството на Палмър Елдрич — ако му беше казала истината, че ги е видяла — беше просто поредната й грешка. Невярно предсказание, като онези, заради които беше тук.
— Нека да го обмисля — каза той. — Дайте ми два-три дни.
— До утре сутринта — изрече тя твърдо.
Лео се разсмя.
— Сега разбирам защо Барни е толкова ядосан.
И Барни вероятно усещаше със способностите си на ясновидец, макар и смътно, че мис Фюгейт възнамерява да му нанесе решителен удар и да застраши неговото положение.
— Слушайте… — Лео пристъпи към нея. — Вие сте любовница на Майерсън. Защо не се откажете от всичко това? Мога да предоставя на ваше разположение цял сателит.
Разбира се, ако успееше да разкара Скоти оттам.
— Не, благодаря — отвърна мис Фюгейт.
— Защо? — учуди се той. — Вашата кариера…
— Аз харесвам мистър Майерсън — отвърна тя. — И не ме интересуват балон… — Тя се сепна. — Мъжете, които отиват да се усъвършенстват в онези клиники.
Лео отвори отново вратата на кабинета.
— Ще ви съобщя решението си утре сутринта.
Докато гледаше как тя минава през вратата и влиза в кабинета на секретарката, той си мислеше: „Това ще ми даде време да се добера до Ганимед и Палмър Елдрич. Тогава ще знам повече. Ще знам дали предсказанията ти са истински или лъжливи.“
След като затвори вратата зад гърба на момичето, Лео веднага отиде при бюрото си, натисна бутона на видеофона и каза на оператора:
— Свържете ме с Болницата на ветераните „Джеймс Ридъл“ в База III на Ганимед. Искам да говоря с един пациент, мистър Елдън Трент. На четири очи.
Той съобщи името и номера си, прекъсна връзката, натисна бутона отново и набра номера на космодрум „Кенеди“. Резервира си билет за експресния кораб за Ганимед, който излиташе от Ню Йорк вечерта, и се заразхожда из кабинета в очакване на обаждането от Болницата на ветераните „Джеймс Ридъл“.
„
След десет минути видеофонът звънна.
— Съжалявам, мистър Бълеро — извини се операторът. — Мистър Трент не отговаря на обажданията, лекарите не разрешават.
Значи Рондинела Фюгейт беше права: Елдън Трент съществуваше, намираше се в болница „Джеймс Ридъл“ и по всяка вероятност беше Палмър Елдрич. Така че пътуването си струваше усилията — шансовете за успех изглеждаха добри.
„Шансовете — помисли си той с кисела усмивка — да се срещна с Палмър Елдрич, между нас да избухне някакъв скандал, Бог знае по какъв повод, и този скандал в края на краищата да доведе до смъртта му. Смъртта на човек, когото в момента дори не познавам. И аз ще се окажа замесен. Няма да мога да се измъкна току-така. Такива са перспективите.“
Обаче любопитството му растеше. Досега в никоя от най-разнообразните му операции не му се беше налагало да убива човек, независимо от обстоятелствата. Каквото и да бе това, което щеше да се случи между него и Палмър Елдрич, то щеше да бъде необикновено.
Но определено си струваше да отиде на Ганимед. Вече щеше да му е трудно да се откаже, защото имаше силното предчувствие, че ще постигне това, на което се надяваше. Още повече, че Рондинела Фюгейт беше казала само, че ще бъде обвинен в убийство. Не бе споменала, че ще го осъдят.
Нямаше да е лесно да осъдят човек с неговото положение, дори и за властите на ООН.
Лео реши да им даде шанс да опитат.
3.
В един бар съвсем близо до сградата на „П. П. Макети“ Ричард Хнат седеше и си пийваше текила с лимон, а кашонът с мострите беше на масата пред него. Хнат беше абсолютно убеден, че грънците на Емили си бяха наред — нейните изделия винаги се продаваха добре. Проблемът беше как да постъпи с нейния бивш съпруг и неговата превъзхождаща позиция.
Защото Барни Майерсън се възползваше от своето положение.
„Трябва да се обадя на Емили и да й кажа“ — помисли си той и се изправи.
Някакъв мъж му прегради пътя — чудат закръглен тип с тънки крака.
— Кой сте вие? — попита Хнат.
Мъжът започна да се клатушка като детска играчка пред него, докато ровеше из джоба си, сякаш се чешеше заради сърбеж, предизвикан от паразит. Накрая извади визитна картичка.
— Интересуваме се от керамичните ви изделия, мистър Хат. Нат. Не знам как се произнася.
— Ичолц — прочете Хнат името на картичката. Освен него на визитката нямаше никаква информация, дори видеофонен номер. — Но аз нося със себе си само мостри. Ще ви дам имената на магазините, в които се продава нашата стока. Само че тези…
— Предназначени са за миниатюризация — кимна подобният на играчка мъж, мистър Ичолц. — Точно от това се нуждаем. Възнамеряваме да миниатюризираме вашите изделия, мистър Хнат. Смятаме, че Майерсън греши. Те ще станат модни и то много скоро.
Хнат се вторачи в него.
— Вие искате да ги миниатюризирате, но не сте от „П. П. Макети“?
Никой друг не се занимаваше с миниатюризация. Всеки знаеше, че „П. П. Макети“ е монополист.
Мистър Ичолц седна на масата до кашона и започна да отброява кожите.
— На първо време интересът към тях ще е много малък. Но после…
Той подаде на Хнат купчина от кафявите, сбръчкани трюфелови кожи, които се използваха като платежно средство в Слънчевата система: една-единствена молекула, уникална аминокиселина, която не можеше да се фалшифицира. Откритата на Билтонг форма на живот се използваше като автоматична монтажна линия в много клонове на теранската индустрия.
— Ще трябва да се посъветвам с жена си — каза Хнат.
— Не сте ли представител на вашата фирма?
— Д-да. — Той взе купчината кожи.
— Договорът. — Ичолц сложи на масата някакъв документ и му подаде химикалка. — Той ни дава изключителни права.
Ричард Хнат се наведе над листа и видя името на фирмата, която представляваше Ичолц. „Чю-Зет изделия“ от Бостън. Никога не беше чувал за тях. Чю-Зет… това му напомняше за някакъв друг продукт, но
