съвместната им землянка.
Самият той беше вярващ — вярваше в чудото на „пренасянето“, в свещения момент, в който миниатюрните предмети в макетите преставаха просто да са имитация на Земята, а
Дори сега, толкова рано сутринта, той копнееше да се върне долу, да сдъвче парче Кен-Ди от запаса си и да се присъедини към приятелите си в най-тържествения момент, когато всички щяха да бъдат готови.
Обърна се към Тод и Норм Шайн и каза:
— Някой от вас иска ли да се „пренесе“? — Това беше терминът, с който назоваваха участието в церемонията. — Аз се връщам долу. Може да използваме моя Кен-Ди — ще го споделя с вас.
Подобно примамливо предложение не можеше да се пренебрегне. И Тод, и Норм изглеждаха изкушени.
— Толкова рано? — попита Норм Шайн. — Та ние току-що станахме от леглата. Но и без това няма какво друго да правим.
Той подритна навъсено голямата полуавтоматична земекопачка. Тя стоеше до входа на землянката вече от няколко дни. Никой нямаше сили да излезе на повърхността и да се заеме със започнатото по-рано същия месец разчистване на околността.
— Обаче не ми изглежда правилно — допълни Норм. — Би трябвало да сме тук, горе, и да работим в градините си.
— Ти пък каква градина имаш… — ухили се Сам Риган. — Какво отглеждаш там? Можеш ли да ми кажеш?
Норм Шайн, пъхнал ръце в джобовете на работния си гащеризон, тръгна по песъчливата, рохкава почва, обрасла с оскъдна растителност, към своята някога добре поддържана градина. Спря се и огледа лехите с надеждата, че някои от специално създадените семена са поникнали. Не откри нищо.
— Цвекло за салата, нали? — попита въодушевено Тод. — Разпознах го по листата, макар че е мутирало.
Норм откъсна едно листо и започна да го дъвче, но веднага го изплю — беше горчиво и покрито с пясък.
От землянката се подаде и Хелън Морис, треперейки под студените слънчеви лъчи.
— Двете с Фран искаме да ви питаме нещо — каза тя на тримата мъже. — Аз твърдя, че на Земята психоаналитиците взимат по петдесет долара на час, а тя смята, че е само за четирийсет и пет минути. Възнамеряваме да добавим към нашия макет психоаналитик и искаме всичко да е наред, защото това е автентичен детайл, произведен на Земята и изпратен тук. Нали си спомняте онзи кораб на Бълеро миналата седмица…
— Помним — промърмори кисело Норм Шайн. Той помнеше и цената, която беше поискал служителят на Бълеро. А Алън и Шарлота Фейн от своя сателит постоянно бърбореха за най-различни детайли, с което възбуждаха апетита на всички.
— Попитай Фейнови — каза Тод на съпругата си. — Свържи се с тях по радиото следващия път, когато сателитът минава над нас. — Той погледна часовника си. — След час. Те имат всички данни за автентичните детайли. Всъщност тези данни би трябвало да са приложени към самия детайл, в опаковката.
Този въпрос го вълнуваше, защото неговите кожи — неговите и на Хелън — бяха отишли за миниатюрната човешка фигурка на психоаналитика, а също така и за дивана, масата, килима и бибилиотеката с невероятно качествено миниатюризираните печатни книги.
— Ти нали си ходил на психоаналитик, докато беше на Земята? — обърна се Хелън към Норм Шайн. — По колко ти взимаше?
— Аз ходех главно на групова терапия — отвърна Норм. — В Щатската клиника за психохигиена в Бъркли. Взимаха ни по толкова, колкото бяхме в състояние да платим. А Пърки Пат и нейният приятел ходят на частен психоаналитик, разбира се.
Той вървеше между лехите и гледаше нащърбените листа, всяко от които беше накъсано и проядено от местните микроскопични вредители. Ако можеше да намери едно-единствено здраво, недокоснато растение — това щеше да е достатъчно, за да му вдигне духа отново. Земните инсектициди просто не вършеха работа тук — местните вредители процъфтяваха. Те бяха чакали десет хиляди години да настане тяхното време — да се появи някой и да се опита да отглежда растения.
— По-добре ги полей — обади се Тод.
— Да — съгласи се Норм Шайн. Той тръгна с мрачно изражение към помпата на хидросистемата на землянка „Чикън Покс Проспектс“. Тя беше свързана с мрежата от частично затрупани с пясък напоителни канали, които обслужваха всичките градини на тяхната землянка. Осъзна, че преди да полее, трябва да изчисти каналите от пясъка. Ако не задействаха скоро голямата земекопачка клас А, нямаше да могат да полеят, дори и да искат. Но на него не му се занимаваше с тази работа.
Въпреки това не можеше просто да обърне гръб на градината, подобно на Сам Риган, и да се върне долу, за да се занимава с макета си, да прави или да монтира нови детайли и да внася подобрения… или, както предложи Сам, да вземат доза от старателно скрития Кен-Ди и да започнат „пренасянето“. „Ние имаме отговорности“ — помисли си той.
— Помоли жена ми да дойде тук — каза той на Хелън. Фран можеше да му показва посоката, докато той кара земекопачката. Тя имаше набито око.
— Аз ще я повикам — каза Сам Риган, тръгвайки към входа на тунела. — Никой ли не иска да дойде с мен?
Никой не го последва. Тод и Хелън Морис отидоха да прегледат собствената си градина, а Норман Шайн махаше защитното платнище от земекопачката, готвейки се да я задейства.
Когато се върна долу, Сам Риган завари Фран Шайн да стои наведена над Пърки Пат-макета, който Морисови и Шайнови съставяха съвместно, и надникна през рамото й, за да види какво прави.
— Изминахме с Пърки Пат пътя до деловата част на града с нейния нов форд. Тя паркира, пусна монета в броячния апарат и сега е в приемната на психоаналитика и чете списание „Форчън“. Но колко трябва да плати?
Тя го погледна, приглади дългата си тъмна коса и се усмихна. Несъмнено Фран беше най-красивата и най-артистичната личност в тяхната землянка. Тази мисъл не му хрумваше за първи път.
— Как можеш да си губиш времето с този макет, без да дъвчеш… — Той се огледа — по всичко личеше, че двамата са сами. Наведе се напред и прошепна нежно: — Хайде, ела да си вземем по малко първокласен Кен-Ди. Както правехме преди. Искаш ли?
Сърцето му туптеше напрегнато, докато чакаше отговора й. Когато си спомни за последния път, когато двамата се „пренесоха“ заедно, почувства как му прималява.
— Хелън Морис ще се върне…
— Няма, горе се опитват да запалят земекопачката. Няма да се върнат поне час. — Той хвана Фран за дланта и я изправи на крака. — Това, което получаваме в обикновените кафяви обвивки — каза той, докато я водеше по коридора — трябва да се използва, а не само да се крие. Защото остарява и губи свежестта и силата си.
„А ние плащаме много за тази сила — помисли си той мрачно. — Прекалено много, за да си позволяваме да я опропастяваме. Макар че някои — не в тази землянка — твърдят, че силата, осигуряваща прехвърлянето, не идва от Кен-Ди, а от прецизността на макетите.“ За него това беше глупост, но тази гледна точка все още имаше своите последователи.
Докато двамата влизаха бързо в стаята на Сам Риган, Фран каза:
— Аз ще взема Кен-Ди заедно с теб, но когато се озовем на Земята, няма да правим… знаеш какво. Не бива. Това, че ще бъдем не ние самите, а Пат и Уолт, не ни дава право да го вършим.
Тя го изгледа намръщено, давайки му да разбере, че го упреква за поведението му предишния път и няма да му позволи да върши неща, за които не го е молила.
— Значи си признаваш, че наистина се пренасяме на Земята?
