— Хм, аз не съм от хората, които могат да бъдат накарани да играят смешна роля.

— Все пак така се говори.

— Ако можете да ми докажете, че такова е намерението на правителството във Вашингтон…

— Доказателство лесно може да ви бъде дадено.

— Но убедителни доказателства.

— Писмени — заяви дон Агостин, усмихвайки се. — Знаете ли английски, драги генерале?

— Да, кабалеро, говоря свободно английски и дори пиша на този език.

Дон Агостин отвори едно ковчеже, сложено на масата до него, извади някакви книжа и като ги подаде на господин Дьо Вилие, рече:

— Четете, господин генерал.

Господин Дьо Вилие зачете писмата. Дон Агостин го наблюдаваше скришом.

Въпреки че се владееше, докато четеше, генералът бледнееше, бърчеше вежди, свиваше устни в презрителна усмивка. Когато свърши четенето, господин Дьо Вилие захвърли книжата с нервно движение, което не можа да сдържи.

— Имате право, сеньор — каза той на дон Агостин с глух глас, — тези хора са негодници и ви благодаря, че ми изяснихте много неща за тях.

— Значи най-после се убедихте?

— Как да не се убедя след това, което прочетох?

— Планът е бил чудесно скроен — продължи дон Агостин с горчивина, — американците, признавайки безсилието си да колонизират Аризона, вместо тази невъзможна за тях колонизация са решили да вършат работата си без правителствена намеса: повиквате заселници, основавате градове и села, раздавате земя и се борите сами, на свой риск и отговорност, с червенокожите и с нас, господарите и собствениците на тази земя.

— Само не мога да разбера — вметна господин дьо Вилие — каква роля играе Мексико в тази работа.

— А е много лесно за разбиране, генерале, Мексико отлично знае, че отцепването, вече опитано веднъж, е неизбежно в близко бъдеще. Докато имаха работа единствено с англосаксонската раса, североамериканците бяха могъщи, ала щом латинската раса се смеси с тях, антагонизмът става твърде голям — няма да минат двайсет години, и републиката Съединени щати ще се раздели на три или четири враждебни щата: Калифорния, Луизиана, Тексас и Ню Мексико ще възвърнат свободата си. Мексико знае това, така както го знаят и самите янки. Мексиканците си въобразяват, че в бъркотията ще си възвърнат провинциите, отнети им от Съединените щати, и че на всичко отгоре Аризона ще остане зорък пазител на техните интереси, противопоставяйки се на всякаква колонизация благодарение на нас, които сме тук всемогъщи. Ето защо, драги генерале, от една страна Мексико ви предлага два милиона франка, за да останете неутрален, докато вашингтонското правителство е готово да ви даде същата сума, ако се съгласите да служите на неговите интереси.

— Благодаря, сеньор дон Агостин, вие ми отворихте очите и съм ви признателен за това. Аз съм военен, вървя направо, без да се занимавам с политика, от която се ужасявам, защото не я разбирам и не искам да я разбера.

— Ще позволите ли за ви запитам, драги генерале, какво възнамерявате да правите?

— Разбира се, сеньор, то е много просто, уверявам ви. Ще поискам от Съединените щати това, което ми дължат и ми предложиха. Що се отнася до Мексико, няма какво да искам, защото не мога и не желая да му правя никаква услуга. Както виждате всичко това ще се уреди много лесно: с два милиона ще възстановя състоянието на майка си и сестра си и пак ще остане достатъчно за мен.

— Добре, генерале, одобрявам намеренията ви, вие притежавате решителност на честен човек и храбър воин. Когато пристигнете в Белия дом, моите писма ще са ви изпреварили; мога предварително да ви уверя, че няма да срещнете никаква трудност в изплащането на дължимата ви сума. Кога смятате да тръгнете?

— Веднага щом свърши работата с пиратите. Там имам братовчед, когото познавате и от когото ще ми бъде приятно да се отърва.

— Тогава няма да чакате дълго, драги генерале — каза дон Хосе със загадъчна усмивка.

— Значи подготвяте експедиция?

— Да, драги генерале.

— Надявам се, че ще ме включите в нея?

— Невъзможно е, драги приятелю, не ми се сърдете, скоро ще разберете, че не мога да ви взема със себе си.

— А дамите?

— Те ще бъдат тук още утре сутринта.

— Вие говорите с голяма увереност — каза генералът с усмивка.

— Вярно, защото зная, че нищо не може да ми попречи да успея.

— Толкова по-добре, но все пак позволете ми да ви пожелая добра сполука.

— Благодаря ви — каза младият човек, протягайки му ръка.

Наставаха от масата.

— Ами вашите пленници — попита генералът, палейки пура, — какво ще правите с тях?

— Чакаме да бъдат заловени и другите пирати, за да ги съдим заедно — отговори старецът добродушно.

— А? Какво казвате, сеньор?

— Самата истина, господин генерал.

— А кога възнамерявате да ги заловите?

— Най-късно утре, но се лъжете, ако мислите, че няма да ги заловим.

— И какво ще направите тогава?

— Ще ги оставим да дойдат сами и да влязат в капана.

— Охо! Струва ми се твърде рисковано, сеньор.

— Ще видите, генерале — каза старецът с оная добродушна усмивка, която озаряваше така приятно лицето му.

— Ще трябва да се съгласите, драги генерале — обади се доктор Герен, — ще стане така, както ви каза дон Агостин.

— По-хубаво не мога и да желая.

— Е, ще видите.

Дръпвайки дон Агостин настрана, докторът му разказа тогава какво му бе доверил Сиди-Муле, какъв съвет му бе поискал войникът и какво му бе показал.

— Значи сте видял документите? — попита старецът.

— Държах ги в ръката си.

— О, това може да ни бъде полезно, ако тези документи са наистина сериозни.

— Такива ми се сториха. Доколкото можах да се уверя, те са написани на английски, на немски и на френски.

— Ако е така, не бива да губим нито миг.

— Така мисля и аз.

— Благодаря ви, докторе.

— Няма защо.

Дон Агостин нареди на Кучильо да потърси Сиди-Муле и да го доведе колкото може по-бързо, покани синовете си, генерала и доктора да присъстват на това, което щеше да се случи. Всеки зае отново мястото си.

Синята горска улулица пееше за последен път, сякаш да поздрави събуждането на природата. Звездите гаснеха една след друга в небесните дълбини. Гъсти изпарения се вдигаха от Рио Хила и се кондензираха в гъста мъгла над реката. Широка опалова ивица се разстилаше по крайните граници на хоризонта. Дивите зверове се прибираха в незнайните си леговища, минавайки като сенки в мрака. Нощният ветрец, напоен с влага, пробягваше през клоните на дърветата и разклащаше листата. Студът беше ледовит.

Беше малко след пет часа сутринта, множеството сенки просветляваха малко по малко, така че се