— Значи сме в града?

— Да — каза лаконично вождът.

— Дявол да го вземе! — изруга Урубуса, изтегляйки сабята си от ножницата. — Аз…

Нощната птица сложи ръка върху рамото на пирата.

— Какво искате от мен, вожде? — попита Урубуса.

— Нощната птица иска да знае дали Урубуса признава, че вождът е удържал на думата си.

— Признавам и ви благодаря, вожде, вие постъпихте честно.

— Чудесно! Урубуса помни каква дума даде на вожда.

— Каква, вожде, аз ви дадох няколко думи, за коя искате да си спомня?

— Урубуса обеща на червенокожия си приятел да не убива и да не измъчва жените, децата и старците. Спомня ли си бледоликият вожд?

— Възможно е да съм ви дал такова обещание, вожде — изрече Урубуса с ирония, — но съм го забравил и в този момент имам да се занимавам с друго.

— Значи моят брат не го помни?

— Не — отговори пиратът нетърпеливо, — и няма да помня, закачи си го като обица на ухото.

И пришпори коня си.

— Напред! — кресна той.

— Тогава нека брат ми се пази — рече команчът.

И като грабна бойната си свирка, издаде пронизителен звук, който продължи повече от пет минути.

— Проклет индианец! — извика Урубуса. — Ние сме предадени! Напред, съратници, напред!

Той гръмна с револвера си в посоката, където предполагаше, че се намира индианецът, и препусна с все сила, следван от пиратите, които надаваха яростни викове. Главният площад на града беше напълно пуст.

— Грабете! Грабете! — крещяха бандитите.

В същия миг вратите на магическата колиба се разтвориха и от всички страни едновременно срещу пиратите започна ужасна стрелба. Повечето от бандитите бяха още в подземието. Скоро те изскочиха оттам в безредие, облени в кръв и следвани отблизо от червенокожите, които ги нападаха отзад и ги обстрелваха ожесточено.

Урубуса се почувства загубен. Всеки път за отстъпление му беше отрязан, червенокожите и вакеросите на дон Агостин се нахвърлиха върху пиратите, които бяха обградени в железен обръч. Бандитите се бранеха яростно, те нямаха вече друга надежда, освен да паднат в боя, за да избягнат изтезанията. Всеки пират, който паднеше, тутакси биваше скалпиран. Това не беше вече битка, а клане, касапница, каквато се вижда само в тия диви краища. В тази страшна сеч бандитите падаха един след друг, образувайки ужасни купчини от трупове. Червенокожите убиваха, убиваха безспир, безмилостно, безпощадно. Няколко пирати все още се държаха на крака, най-много двайсетина, остатъкът от общо триста. Колкото и да е странно, Урубуса, който продължаваше да се държи в първата редица, не бе получил никаква рана.

— Простете на този нещастник — каза генерал Дьо Вилие.

— Нима искате да бъде вързан за стълба на мъченията? — обади се дон Хосе, облечен като команч, но махнал краските си.

— Ах, страхливец, проклетник! — кресна Урубуса, който го позна. — Умри като куче, предател такъв…

И скочи към дон Хосе с вдигната сабя. Но сабята се изплъзна от ръката му, а той се търколи на земята и въпреки усилията и яростния му рев бе здраво завързан, така че да не може да направи ни най-малко движение. Сиди-Муле бе метнал своята реата-ласо около шията на Урубуса точно когато пиратът се нахвърляше върху дон Хосе.

— Ха така — каза спахията, — знаех си, че ще си отмъстя.

Бандитът въпреки всичките му напъни бе понесен и захвърлен в колибата, която служеше за затвор. Оставаха още няколко пирати, покрити с рани. Генералът поиска да бъдат помилвани.

— Не — отвърна дон Хосе, — какво да правим с тези негодници? Някой ден те ще избягат и тайната за нашия град ще се разкрие. Те поискаха да влязат в нашето убежище, но вече няма да излязат от него, безопасността на населението около нас, за което сме отговорни, изисква тяхната смърт.

Генералът наведе глава и се отдалечи със свито сърце, ужасен — той, старият и храбър воин — от тази страшна битка. Тържествуващ вик, нададен от червенокожите, извести, че и последният пират е паднал след героична борба.

Генерал Дьо Вилие обаче не се бе отказал да спаси своя недостоен роднина от стълба за изтезания. Той толкова настоява пред дон Агостин и синовете му, че те се съгласиха да му дадат картбланш не за да спасят бандита, това беше невъзможно, а за да го избавят от ужасната смърт, която го чакаше. Към единайсет часа вечерта генерал Дьо Вилие, придружен от дон Хосе, отиде в колибата, където беше затворен Урубуса. Сиди-Муле пазеше на вратата. Злопаметният спахия по свое усмотрение си бе присвоил ролята на тъмничар на своя враг.

— Е — попита го генералът, — как е пленникът?

— Изглежда по-спокоен — отговори спахията, — яде и ми предложи баснословна сума, ако се съглася да му помогна да избяга. Затова не го изпускам от очи.

— Още ли е вързан?

— Развързах ръцете и краката му, нали е бивш офицер, в края на краищата съм служил под негово командване — каза Сиди-Муле — и макар да е престъпник, не исках да го унижавам.

— Добре си сторил, Сиди — продължи генералът, — благодаря ти.

— Хайде, хайде, няма защо. Все пак пазете се от него.

— Какво би могъл да ми направи?

— Ей Богу, да ви убие, господин генерал. Повярвайте ми, не проявявайте неблагоразумие великодушие, може зле да си изпатите.

— Не говори така, Сиди, този човек е мой родственик.

— Прав сте.

И отвори вратата.

Урубуса беше седнал на купчина слама, облегнал гръб о стената; като съзря братовчеда си, той трепна, но не помръдна.

— Защо идвате да ми се подигравате и да се радвате на жалкото състояние, в което съм изпаднал?

— Не, господине — прекъсна го генералът с достойнство, — вие сте мой роднина, не искам да забравя това.

— Отдавна — каза пиратът — вие и аз сме забравили това случайно роднинство.

— Лъжете се, господине, лично аз никога не съм го забравял, посещението ми в този момент го доказва.

— Да, ние се мразим и вие идвате, за да…

— Лъжете се, господине, аз никога не съм ви мразил и винаги съм се опитвал да ви правя добро, не разбирам защо вие ме мразите така.

— Ще ви кажа защо ви мразя. Мразя ви, защото още от моето детство винаги съм ви срещал по пътя си, за да ме спрете и да ми попречите да успея: в Сен-Сир, в полка, в Африка, в Мексико, навсякъде ме спирахте. Аз бях не по-малко образован, не по-малко способен от вас, а вие все ме изпреварвахте, достигнах с труд капитански чин, а вие сте генерал, с мъка ми дадоха ордена на Почетния легион, вие сте негов велик кавалер и, жестока ирония на съдбата, аз бях натоварен да ви донеса заповедта за произвеждането ви в полковник. Имах поземлена концесия, вие ми я отнехте, обожавах жена си, същински ангел, и семейството й се съгласи да ми я даде, ала няколко думи, казани от вас на роднините на това младо момиче, бяха достатъчни, за да провалят брака ми — с една дума, във всичко и навсякъде ви срещах на пътя си, за да ме спрете и да осуетите усилията ми. Бях роден да бъда радостта и честта на семейството си, заради вас станах неговият срам и позор! Бъдете проклет в часа, когато ще умра, знайте, че ви мразя и че ако имах още живот, щях да се опитам с всички средства да си отмъстя за злото, което ми причинихте. Ох — извика той със страшен глас, — мразя ви, негоднико!

Надавайки рев на подгонен звяр, той се хвърли върху генерала и като го сграбчи с удесеторена от яростта сила, се опита да го удуши.