— Вие сте у дома си, драги генерале, знаете, че аз ви обичам като син, тъй че действайте, умолявам ви, както желаете. Никой тук няма и да помисли да ви упрекне, каквото и да направите.

— Благодаря ви, сеньор, значи ще приема срещата, която този нещастник иска от мен.

— И според мен, генерале, имате право, затова дайте заповед да бъде въведен тук или на друго място, което сметнете за подходящо.

И дон Агостин понечи да стане, другите трима — докторът, дон Хосе и дон Естебан — последваха примера на стареца.

— Прощавайте, кабалерос — каза генералът с любезна усмивка, — благоволете да заемете отново местата си, умолявам ви. Аз ще изслушам този човек тук, в тази стая, във ваше присъствие.

— Но… — понечи да каже дон Агостин.

— Умолявам ви, кабалерос.

Всеки зае отново мястото си. Генералът излезе и се върна почти веднага. Следваше го някакъв човек. Този човек беше Койота. Ала Койота — състарен, отслабнал, набръчкан. Подир него влязоха десетина червенокожи, между които се намираше Синия облак. Генералът сбърчи вежди.

Дон Агостин разбра този израз на лошо настроение.

— Аз отговарям за пленниците — рече старецът, — синовете ми могат да се оттеглят.

Команчите се поклониха и напуснаха трапезарията, ала останаха на вратата на двореца. Сиди-Муле стоеше до вратата, облегнал се с рамо о стената и скръстил ръце на гърдите си.

— В това писмо, което сте ми изпратил — каза генералът на Койота, — вие ми казвате, че ме молите за една услуга и милост, която ще облекчи ужасната смърт, на която сте осъден. Впрочем осъден ли е този човек? — попита той стареца.

— Да, утре ще бъде вързан на стълба за изтезания.

— Не може ли да бъде спасен?

— Не, трябва да бъде изтезаван.

— Дон Агостин де Сандовал има право, аз трябва да умра в ужасни мъчения, тази смърт не ме плаши. Зависи от вас, генерале, да бъде по-лека.

— Говорете.

— Господине — заговори Койота на отличен френски, — не искам да се опитвам да омаловажавам престъпленията си, няма да се опитвам да злоупотребя с вашето доверие, да ви кажа, че съм дошъл за покаяние. Ето истината: аз не се разкайвам за нищо, ако след един час бъда свободен, ще продължа грабителския си живот. Какво искате? Аз съм по рождение лош и днес ще ми бъде невъзможно да симулирам покаяние, което никога не ще изпитам.

— За да развивате пред нас теории ли поискахте срещата с мен? — каза строго генералът.

— Ей Богу — изрече дон Агостин с болка, — нима не е останало в сърцето ви нищо, което да ви свързва с човечеството?

Бандитът избухна в смях на осъден.

— Е, не, не съм съвършен! Но не съм чудовище — извика той развълнувано. — Хвалех се!… Гордостта ме погуби. Обичам до обожание дъщеря си, дете едва на осемнайсет години! Бях беден, разорен. По произход от стар германски благороднически род, аз исках дъщеря ми да бъде щастлива и богата! Заради нея извърших всички мои престъпления! Дъщеря ми, ох, дъщеря ми! Урубуса узна моята тайна. Как? Не зная. Той ме държеше чрез обичта на дъщеря ми! Смилете се над мен!… — И падна на колене. — Смилете се над мен! Боже мой, нека дъщеря ми бъде щастлива! Не мъчението ме плаши, а мисълта, че след моята смърт дъщеря ми ще бъде нещастна!… Ох, тази мисъл ме влудява. Вижте, аз се унижавам, моля Бога за прошка! Смилете се над дъщеря ми!

Той се влачете на колене. Тази сцена беше ужасна.

— Ох — продължи той, — подложете ме на най-ужасни мъчения, ала дъщеря ми… спасете дъщеря ми!

— Значи най-после сте принуден да признаете, че има Бог? — каза строго дон Агостин.

— Да, аз страдам, ох, страшно се измъчвам.

— Какво искате в края на краищата? — попита генерал Дьо Вилие.

— На вас, моя враг, поверявам дъщеря си! Генерале, обещайте ми да я направите ваше дете и никога да не й казвате как е живял баща й.

Настъпи мрачно мълчание.

— Заклевам ви се! — произнесе генералът с достойнство. — Вашата дъщеря ще ми бъде като моя, никога нищо няма да узнае за баща си.

Лицето на бандита се преобрази.

— Обещавате ли ми? — каза той тревожно.

— Повтарям ви: заклевам се.

— О, благодаря, благодаря, знаех, че сте великодушен враг, но не бойте се от нищо, аз съм богат, много богат.

— Вашите богатства умират с вас — каза строго генералът, — нима искате невинното дете да се възползва от това злато, всяка частица от което е изцапана с кръв?

— Така е, простете ми — каза той смирено.

— Дайте ми сведенията, необходими за намирането на дъщеря ви.

— Аз ще ви дам сведенията — каза дон Агостин, — документите, които Сиди-Муле е взел от Урубуса, ще ви осигурят всички необходими улеснения.

Генералът даде знак на Сиди-Муле. Войникът донесе всичко нужно за писане. Бандитът се залови да пише; писмото беше кратко.

— Пиша на немски, винаги й пиша на нашия език. Казвам й, че съм на смъртно легло. Сбогувам се с детето си и го поверявам на генерал Дьо Вилие, който ще му бъде баща. Добавям, че умирам разорен.

— Добре — рече генералът, — но аз говоря немски, това ще бъде утешение за дъщеря ви.

Койота връчи писмото на генерала.

— Бъдете благословен, генерале — каза той с дълбоко вълнение. — Сега признавам, че човекът е нищо пред Бога. Ще изтърпя с радост мъчението — зная, че дъщеря ми ще бъде щастлива. Благодаря ви, генерале, и на всички вас, господа.

И излезе с твърда стъпка. След излизането на бандита настъпи кратко мълчание.

— Кабалерос — каза генералът, — всичко е готово за пътуването ми, не желая да присъствам на изтезанието.

— Знаех. Къде отивате?

— Отивам първо във Вашингтон, за да отхвърля условията, които поискаха да ми наложат, после ще се заловя да издиря клетото дете, което осинових.

— Много добре, генерале, младата дъщеря на този бандит е във френски манастир в Нови Орлеан. От Вашингтон идете направо в Нови Орлеан, ще намерите работите си на път към успех.

— Не ме ли лъжете?

— Доказателството — каза дон Хосе, смеейки се, — е, че заминавам с вас, ако благоволите да ме приемете за спътник, генерале. Аз имам да уреждам някои работи във Вашингтон.

— Ще бъде голямо удоволствие за мен.

— Значи се разбрахме.

— Не ни казвайте сбогом — обади се дон Агостин, — след по-малко от един месец ние отново ще се съберем.

— Вярно, но ви моля да ми позволите да се сбогувам с дамите.

— Разбира се, с най-голямо удоволствие.

Казвайки „довиждане“ на дамите, генералът се запъваше и усети, че се изчервява, когато се сбогуваше с доня Луиса. Дон Агостин се усмихна и изглеждаше много доволен. Един час по-късно генерал Дьо Вилие, дон Хосе, Безследни и Сиди-Муле вече бяха напуснали града убежище. Точно един месец след заминаването си от Аризона генералът и приятелят му дон Хосе влязоха в Нови Орлеан. Генералът се бе сбогувал с предания му Безследни, давайки му петстотин наполеона, които с голяма мъка го накара да приеме. Сиди-Муле си отпочиваше на няколко крачки зад двамата приятели.

— Ах — каза генералът с въздишка, — колко бих бил щастлив, ако…