една нощ“, които зъл магьосник докоснал с пръчицата си и ги превърнал в мраморни статуи, оставяйки ги на вид като живи. Ала нощта напредваше, беше почти полунощ. Внезапно по стената на стаята, откъм скалата, се почука леко два пъти. Доня Тереса сложи пръст на устните си да мълчат. И господарки, и слугини изведнъж се изправиха и застанаха неподвижно: сърцата биеха, обзети от силно безпокойство.

Внезапно губерът се повдигна и се показа Нощната птица, вождът на команчите. Зад него, в една голяма кухина, се виждаха други въоръжени хора, осветени от факли от окотово дърво36. Вождът на команчите откри кухината и махна с ръка. Дамите минаха мълчаливо, последвани незабавно от прислужничките си. Когато в спалнята не остана повече никой, губерът се спусна, скалният блок, който служеше за затваряне на кухината, през която бяха минали пленничките, се намести отново, всякакви следи от това дръзко бягство изчезнаха.

Спалнята остана пуста, осветена единствено от лампата, чиято светлина от минута на минута все повече отслабваше. Нито дума не бе изречена нито от едната, нито от другата страна.

След като препускаха пет дълги часа с фантастична скорост, най-после пътниците стигнаха до тайнствения град, действително свещен, на който червенокожите бяха дали многозначителното име Кликипатептикустин, тоест Град на Великия дух. Конниците изскочиха от подземието с ураганен тропот и конете спряха на най-големия площад на града, където се издигаше голямата магическа Кали. Този площад беше залят от гъста тълпа, събрала се тук да каже „добре дошли“ на членовете на семейство Сандовал, към което червенокожите изпитваха почтително уважение и непоколебима привързаност.

Веднага щом конниците се показаха, гръмнаха едновременно викове, песни, шишикуи, пандерос37, Панови свирки, примесени с лая на безброй кучета, които се срещат винаги в индианските селища — всички тези звуци заедно образуваха какофония, буря, ураган, неописуема олелия. Слънцето се издигаше над хоризонта и хвърляше златисти снопове във всички посоки. Радостта на червенокожите воини беше голяма; цялата тълпа наобиколи новодошлите, приветствайки ги с „добре дошли“ и придружавайки ги до двореца, където тя се спря почтително и се отдръпна, след като нададе последен възторжен вик. Пет минути по-късно площадът беше пуст. Всички червенокожи, доволни, че са присъствали на завръщането на любимите им вождове, стояха мирно в своята Кали. Воините се бяха пръснали още по-бързо, понеже знаеха какво нещастие се бе случило на техните вождове, с вродената деликатност на тези примитивни хора те разбираха, че дон Агостин и синовете му имат нужда от тишина и спокойствие.

Дон Агостин поиска да изпрати лично генерал Дьо Вилие до определения му апартамент. После го остави, пожелавайки му приятна почивка, съобщи му, че всички ще се оттеглят и че на пладне ще се съберат отново, за да обядват. Генералът все пак бе издържал добре на това бясно препускане, честолюбието му беше поставено на изпитание, за нищо на света не би показал слабост нито за секунда, по-скоро би умрял на седлото. Но сега, когато всичко бе свършило, той започваше да се чувства буквално смазан, наложи се да го свалят от седлото, краката вече не го държаха, ако не му бяха помогнали доктор Герен и Сиди-Муле, нямаше да може да направи нито крачка, беше като вдървен, вървеше само с подкрепата на двамата, или по-право, те го караха да вярва, че върви, а всъщност го носеха

Съблякоха го. Докторът му даде успокоително, което бе приготвил набързо, проснаха го на едно легло и той веднага потъна в дълбок сън, толкова дълбок, че дори Сиди-Муле се уплаши. Генерал Дьо Вилие, едва оздравял, сигурно имаше наистина железен организъм, за да издържи на такава умора. Докторът се разпореди да сложат генерала в много топла баня, без той да усети: беше като мъртъв. След като оставиха генерала в банята осемдесет минути, извадиха го и го простряха на един дюшек. После докторът и Сиди- Муле с фланелени ленти, напоени с камфоров спирт, се заловиха да разтриват силно болния по цялото тяло и особено по колената; тези фрикции продължиха почти половин час.

Сложиха отново генерала на леглото му, добре завит, без сънят му да бъде прекъснат нито за секунда — той беше все така напълно изнемощял, ала докторът посочи на Сиди-Муле, че кожата му бе загубила мраморната си твърдост, че бледността на лицето му бе изчезнала, че бузите му бяха леко поруменели и особено сънят, все така дълбок, сега беше по-спокоен, дишането — по-равномерно и по-нормално. Тогава всеки от двамата се просна на един дюшек и почти веднага заспаха. Малко преди полунощ докторът се събуди; с един ритник той накара Сиди-Муле да отвори очи.

— Хей, майоре — каза войникът, смеейки се, — не ме милвайте толкова силно, моля ви.

— Хайде, мързеливецо — каза докторът, — вместо да се глезиш, трябваше да бъдеш на крак преди повече от един час.

— Хм, вие, майоре, не ме събуждате нежно, досущ като генерала.

— А, като става дума за генерала, я да видим какво прави той — рече докторът.

— О-о, добре му е, я вижте колко дълбоко и сладко си спи! Дявол да го вземе, знаех, че е поспаланко, ама чак толкова! Слушайте, докторе, не искам да ви додявам, но ще ви помоля за един съвет.

— Мен ли?

— Че няма да взема да питам Диамант, кучето на дон Естебан, я.

— Защо не помолиш за съвет твоя генерал?

— Преди всичко защото по време на пътуването генералът си имаше друга работа, а не да слуша моите приказки.

— Добре, а сега!

— Дявол да го вземе, та той спи, нали сам виждате, майоре.

— Вярно, говори и бъди кратък.

— Няма да бъде дълго. Трябва да кажа, майоре, че вчера се бих здравата с пиратите.

— Зная, и после?

— Тогава забелязах, че отвличат дамите, побързах да ги настигна, почти ги докоснах, ала изведнъж един човек грамада, когото не виждах, се хвърли с все сила върху мен. Само че и аз не му цепих басма, също се хвърлих върху него. Улових го тогава за куртката и го тръшнах на земята, паднах заедно с него, затъркаляхме се, без да се изпущаме един друг. Оня успя да остави куртката си в ръката ми, стана и понечи да избяга, хванах го за пояса, ала той и него остави в ръката ми. Съблякох го почти до голо, не знам как щеше да свърши всичко това, бях побеснял, когато изведнъж пиратите се върнаха отново към нас. Другият, без да му мисли много, ми остави дрипите си и си плю на петите. Нямаше как да го сгащя отново, това му стигаше.

— Ще престанеш ли най-после с тия глупости, говедо такова?

— Почакайте, майоре, ей сега ще видите. Тогава пристигам в лагера и забелязвам, че поясът е тежък, отварям го, беше пълен със злато и банкноти. Естествено, конфискувах монакосите38. Нали имах право, майоре?

— Да, а после? — запита докторът изведнъж заинтересуван.

— Ами, майоре, поясът ми отвори апетит, претършувах и куртката.

— И какво?

— В нея, в един таен джоб, имаше портфейл, натъпкан с книжа, и още една кесия, пълна със златни монети. Бая богат е бил тоя разбойник, а, майоре?

— Какво направи с книжата?

— Нищо, майоре, с изключение на няколко банкноти на френската банка, които познах и скътах грижливо, не направих нищо с книжата. Не зная да чета, а те са написани на невъзможни езици, исках да запаля лулата си с тях, ала Кучильо, моят другар, ми каза, че може да бъдат полезни и че добре ще е да ги покажа на сеньор дон Агостин.

— Кучильо ти е дал отличен съвет, изпълни ли го?

— Още не съм имал време.

— Какво направи с тях?

— В униформата ми са.

— Покажи ми ги.

— Мислите ли, че са интересни, майоре?

— Много.