— За нещастие, вие няма да успеете да ни заблудите, господине. Фактите са налице, нищо не може да ги опровергае.

— Признавам, госпожо, че привидно те ме компрометират.

— Аха, значи признавате това, господине.

— Да, госпожо, и още по-охотно, тъй като в тази работа всичко стана без мое знание, намеренията на моя съдружник ми бяха неизвестни. Ако ги знаех, кълна ви се, щях да се противопоставя с всичките си сили на това възмутително похищение. Когато разбрах какво е станало, беше вече много късно, моят съдружник беше пленник на вашия съпруг. Едва когато пристигнах тук, ми съобщиха за вашето отвличане. Ето, госпожо, фактите такива, каквито са в действителност, и как бях осведомен за тях. Не казах нито една дума, която да не е вярна.

— Тогава защо ни задържате тук против волята ни?

— Защото, за мое голямо съжаление, положението се промени напълно.

— Как така се е променило? В какъв смисъл?

— Моят съдружник е пленник на вашия съпруг, госпожо.

— И какво, господине?

— Койота, моят съдружник, е заплашен от ужасна смърт, бях уведомен за това. Тъй като държа много на него, искам да положа най-големи усилия да го спася.

— Какво мога да направя аз в случая?

— Всичко, госпожо.

— Пак ще ви кажа, господине, че не разбирам нищо.

— Ето какво, госпожо, тъй като ви задържам против волята си, ще се опитам да преговарям с вашия съпруг.

— С каква цел, господине?

— С цел да спася моя съдружник, госпожо. Ще предупредя съпруга ви, че ако до двайсет и четири часа Койота не ми бъде предаден, ще ви смятам за заложници и това, което ще сторят на моя съдружник, ще го претърпят и моите заложници.

Това бе казано със сух, леден глас.

— Вие няма да извършите такова ужасно престъпление, господине — извика доня Тереса уплашена.

— Ще го направя, госпожо — заяви той студено. — Ако вашият съпруг освободи Койота, веднага ще наредя да ви заведат при него най-любезно, давам ви честната си дума.

Настъпи страшно мълчание. Доня Санта бе загубила съзнание.

— Бог ще ни закриля, господине — каза доня Тереса объркано, — той няма да допусне да бъде извършено такова гнусно престъпление.

Вратата се отвори и Наваха съобщи:

— Нощната птица пристигна.

— Да дойде — рече пиратът. Команчът се появи почти веднага. Червенокожият беше студен и мрачен както винаги.

— Пристигнахте ли вече, вожде? — каза радостно пиратът. — Не ви очаквах толкова скоро.

— Нощната птица тъкмо идвате в подземието, където Урубуса се крие като прерийно куче, когато срещна бледоликия, когото сте пратили да потърси вожда на команчите. Какво желае бледоликият вожд? Неговият приятел чака.

— Благодаря, вожде.

Доня Санта се бе свестила, но не искате да напусне будоара. Трите дами се бяха събрали в дъното на стаята, те не пропускаха нито дума от това, което се казваше.

— Къде са пушките, които Койота обеща на Нощната птица?

— Койота е пленник, трябва да почакаме да бъде освободен.

— А кога ще се върне Койота в своето леговище? — запита команчът иронично.

— Най-много след двайсет и четири часа.

Индианецът повдигна презрително рамене:

— Утрешната луна ще бъде последната, която Койота ще види.

— Защо?

— Утре при залез слънце Койота ще бъде изтезаван пред цялото племе на команчите, ще бъде много хубаво.

— Добре — каза пиратът със страшен жест, сочейки трите дами, — тогава тези жени ще умрат по същия начин, както моят приятел.

Червенокожият се усмихна.

— Червенокожите не изтезават жени и не ги връзват на стълба.

— Аз не съм червенокож, те ще умрат.

— Уаконда забранява това, жените са под закрилата на воините. Урубуса да се пази!

— Искате ли да занесете едно писмо, което ще ви дам за дон Агостин де Сандовал?

— Нощната птица е вожд — отвърна индианецът гордо, — той не носи огърлици (писма).

— Отказвате ли?

— Вождът отказва.

— Тогава вие ще отговаряте за смъртта на тези жени. Аз исках чрез вас да предложа на нашия враг да ми върне Койота срещу освобождаването на тези жени, продължавате ли да отказвате?

— Вождът каза „не“ — отговори студено команчът.

— Добре, те ще умрат.

— Много ли държи бледоликият вожд да спаси приятеля си?

— Да, много.

— Оах! Добре. Всичко е готово, воините на вожда са събрани, защо Урубуса да не спаси своя приятел? Моментът е благоприятен.

Урубуса помисли малко.

— Ще ме водите ли? — каза той най-после.

— Вождът обеща.

— Мислите ли, че моментът е подходящ?

— Едно изтезание е празненство, благоразумието се забравя.

— Оах! Вождът ще дойде на ендиах — при изгрев слънце.

— Ще спасим ли Койота?

— Да, ако бледоликият вожд остави това на червенокожите.

— Вие ще ръководите нападението.

— Оах! Нощната птица ще покаже на бледоликия нещо, което той не очаква да види.

— Молете се на Бога да спаси Койота, защото вашият живот зависи от неговия — каза Урубуса заплашително на трите дами.

— Скуоу35 ще се молят на Уаконда на белите и ще бъдат спасени! — каза червенокожият натъртено.

Двамата мъже излязоха. Трите дами останаха сами; чудно, вместо отчаянието, което ги бе обзело преди няколко минути, сега те се усмихваха и бяха почти весели. На какво се държеше тази странна промяна в настроението им? Денят изтече доста тъжно, стори се на пленничките много дълъг. Те, изглежда, очакваха нещо, макар че не го казваха.

Вечерята мина мълчаливо. Очевидно дамите бяха загрижени, те изглеждаха обзети от трескаво нетърпение, но не споделяха мислите си; колкото повече напредваше времето, като че ли толкова по- нервни и по-неспокойни ставаха пленничките. Към девет часа вечерта доня Тереса пожела сама да затвори вратата и да спусне резетата. След като взе тази предпазна мярка, доня Тереса направи мълчалив жест на прислужничките, заповяда им да я последват. Тогава се настаниха на канапетата и фотьойлите и вратата на спалнята бе грижливо затворена.

Дълбока тишина тегнеше над тази стая, където се бяха събрали шест жени, всички мълчаха, мрачни и неподвижни. Несъмнено чакаха някакво много важно събитие, което според тях много се бавеше. Тези шест неподвижни жени, чиито очи единствено изглеждаха живи, напомняха за ония нещастници от „Хиляда и