— Тогава вземете ги, ето ги.

И затършува в джобовете си. Докторът го спря.

— Не, задръж ги засега — каза той, — ще поговоря за тях с дон Агостин и синовете му. И най-важното, не ги давай никому под никакъв предлог, освен ако генералът поиска да ги види.

— Не ще и дума, майоре, аз не мога да имам никаква тайна от генерала си.

Докторът се приближи до леглото, на което генерал Дьо Вилие спеше дълбоко.

— Хм — промърмори той и погледна часовника си, — часът е дванайсет без четвърт, време е този вечно спящ да се събуди. Ако го оставим, може да спи така без прекъсване цели двайсет и четири часа, но аз ще сложа ред тук.

Тогава извади от един страничен джоб на палтото си малко кристално флаконче, грижливо затворено и пълно с някаква кървавочервена течност; навеждайки се над все още спящия генерал, той отпуши флакончето и го приближи до ноздрите на заспалия. Флакончето веднага оказа очакваното въздействие: генералът отвори очи, привдигна се и се прозина три-четири пъти така, че челюстта му щеше да се откачи.

— Ах — каза той, търкайки очи, — добре съм спал, колко е часът?

— Дванайсет без десет — отговори докторът, — как се чувствате?

— Много добре, докторе, благодаря, вече не усещам никаква умора, чудно как няколко часа сън ободряват човека.

— Да — рече лекарят, — значи се чувствате в състояние да станете?

— Не ще и дума!

— Усещате ли апетит?

— Страшен глад.

— Това е добър признак, тогава се облечете колкото може по-бързо, чакат ви за обед.

— О, няма да се забавя, ще видите. Сиди, дрехите ми.

— Ето, господин генерал.

Няколко минути бяха достатъчни на генерала, за да се облече. Когато десет минути по-късно дон Хосе влезе в спалнята, той видя генерала облечен, свеж, отпочинал и напълно съвзел се след умората от ужасното пътуване. Минаха в трапезарията. Обедът беше сервиран, седнаха на масата. Яденето мина много весело, дон Агостин и синовете му като че бяха забравили всичките си семейни тревоги. Никой дори не намекна за събитията, които се развиха, по мълчаливо споразумение бяха оставили настрана работите си. Когато след десерта дойдоха кафето и ликьорите, дон Агостин Перес де Сандовал отпрати слугите, затвори вратите и като изправи високата си снага, каза:

— Драги приятелю, както несъмнено си спомняте, в Пасо дел Норте аз ви казах, че мога да ви дам обещаните сведения едва когато бъдете в дома ми.

— Точно така, сеньор — отвърна генералът, покланяйки се учтиво.

— Казах ви — продължи старецът, — че това посещение е необходимо, има толкова неща, които човек никога не може да обясни добре, трябва да ги видите със собствените си очи, за да ги разберете. Така вие никога не бихте предположил, че посред Апахерия, в тази пустиня, неподдаваща се на никаква цивилизация, ще намерите не един, а пет града като този.

— Пет града?

— Да, генерале, и то не само така богати и така многолюдни, но поне толкова стари, колкото нашия. Американците са чували да се говори за тяхното съществуване, но никога не са успявали да ги открият, тайната на тези градове се пази от червенокожите и тяхната инстинктивна омраза към белите винаги ще им пречи да им я разкрият.

За да ме разберете добре, драги господин Дьо Вилие, трябва да се върна в доста старо време, но ще се постарая да бъда кратък, и то колкото е възможно повече.

Вие, генерале, като мен знаете, че Перу и най-вече Мексико преди завладяването им са имали много по-напреднала цивилизация от тази на испанците. Мексиканското управление е било благо и бащинско, населението — трудолюбиво, макар и твърде войнствено, и много е приличало на населението на Китай. Земеделието е било на почит.

Инките, както ги наричат, били от бялата раса, именно те управлявали страната с титлата император. Откъде са дошли? Това никога няма да се узнае, ще си остане тайна, но сигурно е, че Америка е била позната и посещавана от най-древни времена, вероятно през Беринговия проток белите са минавали често в Америка, големите преселения на чичимеки, толтеки, ацтеки и други народи са дошли от високите плата на Азия.

По времето на мексиканската империя страната, където се намираме, не се е наричала Аризона, а Сибола, тоест Земя на бизоните, „сиболо“ на индиански значи „бизон“; това странно животно плашело жителите, които смятали, че то е от божествен произход и изпитвали към него суеверно почитание.

По това време тази страна била още див, тайнствен и почти непознат край. Народите при дългите си преселения основали тук много градове, чиито развалини, пръснати по земята, несъмнено сте видял на цели левги разстояние. Пет от тези градове продължавали да съществуват и да процъфтяват. С тези градове е свързано едно предсказание, което в даден момент ще се сбъдне. То гласи, че империята на инките ще изчезне, когато бели хора, качени на крилати лодки, слязат на мексиканска земя, но, добавя предсказанието, мексиканската свобода ще се укрие в чичимекските градове и един ден ще излезе оттам, за да възстанови империята на инките.

Император Моктекусома, чието име значи „строг човек“, бил слаб и безхарактерен. Вместо да се държи като крал, той се сприятелил с испанците и така всичко било загубено.

Един от моите предци, родом от Толедо, бил спътник и приятел на Христофор Колумб, а по-късно на Фернандо Кортес, когото придружавал в експедицията му срещу Мексико.

Император Моктекусома имал няколко дъщери. Най-малката, най-красивата и най-обичаната от императора била омъжена за мой прадядо по заповед на Фернандо Кортес. Тази връзка с инките не била единствената, която имал моят род, но това, поради което мексиканците най-много ни смятат за инки, е, че императорът, преди да умре, тъй като не искал свещеният огън, запален, както казвали, от слънчев лъч, да попадне в ръцете на испанците, поверил по частица от него на всяка от дъщерите си, за да го поддържа винаги запален. Моят прадядо се заклел пред жена си, че ще тачи огъня, поверен й от нейния баща; прадядо ми отпътувал от Мексико с жена си и преданите си слуги, оттеглил се в този град, където се намираме, и се присъединил окончателно към борбата на туземците срещу чужденците. Огънят на Моктекусома продължава да гори в подземията на моя дворец, показваме го на червенокожите само четири пъти на година, при смяната на сезоните.

Умирайки, императорът признал вината си, че е погубил народа, който Бог му поверил, казал, че един ден ще се върне на земята и че ако запаленият от слънчев лъч огън още гори, империята на инките ще бъде възстановена. Червенокожите имат пълна вяра в това предсказание. Команчите твърдят, че произхождат от ацтеките и са мексиканци.

Сега знаете кои сме ние и защо червенокожите ни оказват такова голямо уважение. Несъмнено предугаждате какво още ми остава да ви кажа.

— Вярвам, сеньор, но не мога да проумея защо трябва да бъдем врагове: тази земя ви принадлежи от най-стари времена, мислите ли, че аз съм Фернандо Кортес и че ще се опитам да ви отнема вашето наследство? Бъдете спокойни — добави той, — кълна ви се, такава налудничава мисъл никога няма да ми дойде в главата.

— Вярвам ви, драги генерале, затова разговарям толкова откровено с вас.

— Откровеност, за която ви благодаря сърдечно, сеньор.

— Впрочем имам да ви кажа само още няколко думи.

— Слушам ви.

— Вие ми казахте, че сте бил посрещнат чудесно в Белия дом.

— Вярно, господине, мога само да изкажа задоволството си от начина, по който бях приет от президента на републиката Съединени щати.

— Защото не сте знаел скрития замисъл — обади се дон Естебан.

— Скрития замисъл ли?

— Боже мой, да — каза дон Хосе, — скоро ще разберете.