— Да, драги генерале.

— Позволете ми да ви кажа преди всичко, че такъв преход за толкова малко време е невъзможен.

— Но не и за нас, генерале…

— Къде ще намерите коне, които…

— Най-много след половин час те ще бъдат тук…

— И най-добрите арабски коне не биха изминали толкова път!

— Възможно е, но тези, за които ви говоря и които ще видите, ще го изминат, без да измокрят нито косъм от козината си.

— Аха — каза докторът, — значи сте поръчал вашите бързоходци?

— Да, докторе, познавате ли ги?

— Те са великолепни бързоходци, вие не преувеличавате, ще извършат този преход като на шега.

— Трийсет и пет левги? — рече генералът смаян.

— Лесно, повтарям ви, и могат да издържат на тази скорост дванайсет часа непрекъснато.

— Я гледай! — извика генералът, смеейки се. — Това е твърде необикновено, за да пропусна случая да яздя такъв чудесен кон. Но откъде са тези ценни коне?

— От Нантъкет, област в Съединените щати, много отдалечена от тази, където се намираме. Тези коне много се ценят, ходът им е много умерен, движат се в раван, затова дамите предпочитат да яздят на тях.

— Е, драги докторе, чувате ли какво казва сеньор дон Агостин?

— Разбира се! Тези коне се движат в раван, нали, генерале? — каза лекарят, смеейки се.

— Да, и какво?

— Дявол да го вземе, очевидно това променя нещата.

— Тоест мога да рискувам, така ли, докторе?

— Боже мой, да! Впрочем аз няма да се отдалечавам от вас.

— Значи смятате, че генералът е в състояние да дойде с нас, без опасност за здравето му, докторе? — попита дон Агостин.

— Налага се, сеньор — продължи лекарят, — ако се опитам да го задържа тук, сигурно няма да ми се подчини. Предпочитам да го оставя свободен, по този начин честолюбието ми няма да бъде засегнато.

Всички се разсмяха.

— Отлично решение! — каза весело генералът.

— Значи няма да се разделяме — рече дон Хосе. — Лично аз много се радвам.

— И аз! — вметна генералът в добро настроение. В този момент се появи Безследни.

— Добре дошъл, Безследни — каза старецът, като протегна ръка на горския скитник, — какво ново? Дон Хосе ми каза за задачата, която ви възложил, когато сте се срещнал с него, открихте ли нещо?

— Открих всичко, сеньор дон Агостин. Гоних ги като глутница койоти, без нито за миг да ги изпускам, макар че всякак се мъчеха да ме заблудят, като заличаваха следите си и особено като се разделиха на четири групи, които се устремиха с всички сили в четири различни посоки.

— Охо! Значи проследяването им не е било лесно — каза старецът.

— Ами! То е игра за един истински горски скитник.

— Хм! Лично аз много бих се затруднил, нали никога не съм бил разузнавач.

— Тези негодници са непохватни, не умеят дори да се движат в пустинята. Хрумнало им да вържат торбички с пясък за краката на конете, на които са качени техните пленнички, и благодарение на тази глупава предпазна мярка отгатнах всичко.

— Вярно, че не е било умно — каза дон Естебан, — тези торбички са оставяли по пясъка прекомерно голяма следа.

— Не са съобразили това — рече горският скитник презрително — и когато са минали през един поток, са оставили подире си локва.

— За наш късмет тези хора са глупави — обади се дон Хосе. — Впрочем къде са спрели?

— В Сиера де Пахарос, в едно удобно разположено подземие, в което влязох след тях. Оттеглих се едва след като видях и изучих всичко, позицията е много силна.

Дон Агостин и дон Хосе си размениха усмивки, които останаха незабелязани за всички с изключение на доктор Герен, от когото беше почти невъзможно да се скрие нещо.

Почти веднага се появи Синия облак.

— Е, как е? — попита дон Агостин. — Моят син сагаморът на команчите действа бързо.

— Всяко желание на моя баща е заповед за Синия облак, конете чакат.

— Благодаря на моя син — каза старецът.

Тогава той дръпна индианеца малко настрана и разговаря с него няколко минути, после се обърна към присъстващите:

— Сеньори, всичко е готово за заминаването.

Синия облак бе докарал двайсет коня. На тези коне трябваше да се качат петимата господари, Сиди- Муле и най-преданите слуги на семейство Сандовал.

— На конете, кабалерос — рече старецът, — приятелите, които оставяме тук, ще се присъединят към нас през деня.

Пътниците се метнаха на седлата. Генералът оглеждаше с живо любопитство тези толкова хвалени коне: те бяха със среден ръст, но великолепно сложени, имаха малка глава, живи очи, добре разтворени ноздри и необикновено изящни крака. Тази особена порода бързоходни коне се среща още в диво състояние само в Нантъкет и Орегон. Те се ценят много от любителите преди всичко поради изключителната им пъргавина и най-вече защото са много кротки, много послушни и надарени с необикновен ум. Дон Естебан и доктор Герен се бяха наредили отдясно и отляво на генерала, за да бдят по-добре над него.

— Не влагайте тук честолюбие, драги генерале — каза докторът, смеейки се, — дръжте се добре, пътуването, което ще извършим, далеч ще надмине това на Леонора от прочутата балада на Бюргер.

— Старайте се преди всичко — добави дон Естебан — да държите кърпата си на устата.

— А, така ли — рече генералът, — значи ще бъде надбягване с препятствия?

— Дори нещо повече — продължи докторът, — ще бъде ловен поход през планини и долини.

— Значи бясно препускане?

— Точно така, правилно казахте.

— Хм, тогава трябва да се държим здраво.

— Нищо повече няма да ви кажа, сам ще прецените.

Дон Агостин бе застанал начело на малкия отряд; когато се увери, че чакат само знак от него, той дръпна юздата на коня си и извика със звънлив глас:

— Напред!

Всички коне тръгнаха едновременно. Никога старт на конно състезание в Лоншан или Дарби не е изпълняван толкова добре. Нищо не беше в състояние да спре това главоломно препускане през планини и долини. Ездачите буквално гълтаха разстоянието. Дърветата и хълмовете като че бягаха от двете страни на пътеката. Това ужасно „надбягване с препятствия“ продължи със същата скорост пет дълги часа. То ставаше по-умерено само за няколко минути, за да се мине по брод някоя река или когато се налагаше да се изкачи много стръмен склон. Генералът, колкото и добър ездач да беше, не си бе представял такова препускане. Заслепяван от праха, който образуваше вихрушки около него, той вече не виждаше и не чуваше, препускаше, препускаше непрекъснато, оставил се на коня си, чийто ход беше необикновено спокоен, и следващ машинално неговите движения, ездачът бе станал нещо като вързоп и единствената му грижа беше да не се остави да му се завие свят.

Макар че нощта преваляше, все пак в саваната още цареше мрак, звездите гаснеха една по една на небето, трябва да наближаваше пет часа сутринта. Студът беше силен, вятърът — леден. Повече от един час вече конниците се движеха по сложните криволици на една пътека на диви зверове, едва очертана през гъстата борикова и трепетликова гора. Внезапно, като по сигнал и без преход, гората, допреди минута толкова тъмна, че ездачите бяха принудени да се доверяват на безпогрешния инстинкт на своите коне, сякаш се озари цяла и засия от светлини.

— Бавно! — извика дон Агостин със силен глас.

Тази дума беше първата, произнесена от стареца, откакто бяха потеглили от лагера. Конете сами