— Тъкмо това смятах за нужно да се направи, разбира се, с ваше съгласие, татко.

— Ето какво ще направите: ще заминете веднага с четирийсет сигурни вакероси, ще сключите сделка с този Уилсън, ще вземете стоката и ще пренесете незабавно целия този товар там, където знаете; всичко това може да се свърши за два часа, после ще се присъедините към нас тук, където ще ви чакаме.

— Добре, татко, само че какво ще правим с тоя Мататрес? Както знаете, той е много опасен бандит.

— Вярно, но при тези обстоятелства в края на краищата ще ни бъде полезен. Знаете, че не обичам да убивам жестоко, двама вакероси ще го отведат със завързани очи на петнайсетина левги оттук. Тогава ще го оставят, без да му причинят ни най-малка злина, само ще трябва да се нагласи така, че много трудно да намери пътя. А сега тръгвайте и бързайте!

Младият човек отдаде чест. Десет минути по-късно пое през гората начело на отряд ездачи с добри коне и най-вече добре въоръжени.

Синия облак се приближи.

— Какво желае моят син, сагаморът на команчите? — попита сърдечно дон Агостин.

— Моите млади хора плениха няколко бледолики кучета, между които се намира един от техните главатари.

— Един от техните главатари ли? Кой? — запита бързо дон Агостин.

— Тоя, който се нарича Койота.

— Койота е в наша власт?

— Моите млади хора искат тези кучета да бъдат вързани за стълба.

— Вашите пленници ви принадлежат, вожде, вие можете да правите с тях каквото пожелаете, но мисля, че ще е по-добре да почакате, докато стигнем в нашия каменен „атепетъл“, за да бъде тази екзекуция по- тържествена, а после може би ще трябва да разпитам тези бандити.

— Баща ми, великият сагамор, е единственият господар на своите червенокожи синове. Каквото върши той, е винаги добро. Синия облак и неговите млади хора ще почакат какво ще реши великият сагамор.

— Залавянето на Койота е добра карта в нашата игра — обади се дон Естебан.

— Може би, синко. И аз мисля като вас, но по-добре да не се залъгваме с надежди, които може да не се сбъднат.

— Имате право, татко, вие сте много мъдър.

Тогава старецът дръпна Синия облак настрана и няколко минути разговаря тихо с него, после вождът на команчите се поклони почтително и наду бойната си свирка. Червенокожите се строиха около вожда си. По негов сигнал те се отдалечиха бързо, отвеждайки със себе си своите пленници, все така вързани за опашките на конете им.

По-голямата част от деня бе изтекла. Сенките на дърветата се удължаваха несъразмерно по земята, слънцето, почти над самия хоризонт, сега беше само като червена топка без топлина, нощта щеше скоро да легне над саваната. Мракът се спущаше бързо от върха на планината и се разстилаше малко по малко над пустинята като огромна плащеница. Слънцето изчезна почти внезапно зад хоризонта. Небето, тъмносиньо, се осея почти веднага с пъстрило от ярки звезди като диамантени точици. Вакеросите и пеоните палеха нощните огньове. Нищо не даваше основание да се предполага, че дон Агостин възнамерява да замине скоро от лагера.

Генерал Кулон дьо Вилие и доктор Герен, малко пренебрегнати в цялата тази суетня, се разхождаха и разговаряха тихо. Преди повече от два часа дон Агостин и дон Естебан се бяха отдалечили в две различни посоки и нито единият, нито другият се появяваше.

— Не разбирам нищо от това, което става около нас — каза генерал Дьо Вилие на доктора. — Сигурно са ни забравили тук с няколко пеони. И аз не знам какво ме задържа да не се върна в Пасо дел Норте

— Ще сгрешите, господин генерал, и ще обидите сериозно дон Агостин и синовете му.

— Поне ще се съгласите с мен, драги докторе, че държането на тези господа е най-малкото странно, да не кажа нещо повече.

— Господин генерал, вие сте нов в тази страна, не знаете нищо за характера, за обичаите и за начините на действие на нейните жители. Това е напълно естествено. По-късно, може би преди да изтече един месец, ще признаете, че сте съдил погрешно за тях.

— Възможно е, дано да стане така, но ще се съгласите с мен, тези господа, вместо да губят времето си тук да се вайкат, ще сторят по-добре да тръгнат без колебание по следите на похитителите.

— Извинете ме, че не споделям вашето мнение, драга генерале. Аз намирам, напротив, че нашите приятели постъпиха правилно.

— Ехе, преувеличавате.

— О, напротив, ни най-малко.

— Можете ли да ми го докажете?

— С две думи, ако желаете да ме изслушате.

— Разбира се, драги докторе, любопитен съм да видя как ще се измъкнете от този дързък парадокс.

— Ще видите. В какво упреквате дон Агостин и синовете му? Че си губят времето тук, така ли? Ето вашата грешка: играта беше загубена. Да се опитат да освободят със сила трите дами? Чувствайки се здраво притиснати, бандитите нямаше да се поколебаят по-скоро да заколят пленничките си, отколкото да ги предадат, толкова е голяма цената, която придават на тази скъпоценна плячка. Дон Агостин знае добре това, той не се помръдна, но пусна по следите им опитни шпиони, които ще ги проследят до убежището им, без ония да подозират нещо. Друго не може да се направи засега. Бандитите смятат враговете си за разстроени и неспособни да вземат каквото и да е решение. Те ликуват от лесната си победа, тази мнима сигурност, оставена на бандитите, ще ги погуби. Дон Агостин готви тихомълком разплатата си, която, повярвайте ми, ще бъде страшна.

— „Амин“ от все сърце, скъпи докторе, но това, което ми казвате, е твърде невероятно.

— Имайте търпение, преди да минат два дни, Сандовалови ще се заловят за работа, тогава ще ми кажете какво мислите за тях.

— Дано, желая го силно. Колкото до мен, аз съм спечелен за това дело.

— Значи разчитам на вас, драги генерале — каза дон Агостин, който изскочи ненадейно между двамата разхождащи се. — Господа, чакаме ви на трапезата.

Петимата мъже насядаха около масата. Дон Хосе и дон Естебан се бяха върнали. Както винаги, трапезата беше великолепно подредена. Дон Агостин я удостояваше с обичайното си внимание. Генерал Дьо Вилие се спогледа скришом с доктор Герен: той беше смаян от спокойствието на стареца и синовете му. Разбира се, човек, дошъл внезапно да седне на тази маса, никога не би предположил, че само преди няколко часа едно ужасно нещастие се бе стоварило върху това семейство и го бе хвърлило в отчаяние. Тази душевна сила, тази желязна воля надминаваше всичко, което бихме могли да си представим.

Беше десет часа вечерта, когато яденето свърши.

— Драги генерале — каза дон Агостин, — за мое голямо съжаление, ще се разделим за няколко часа!

— Но защо, сеньор дон Агостин?

— Преди всичко защото сте болен и докторът ви забранява да се преуморявате. Нали така, докторе?

— Да — подзе лекарят, — но оттогава се случиха много неща, които може да са променили състоянието на генерала и моето.

— Благодаря, докторе — рече генералът, — вие изразявате отлично моята мисъл и…

— Извинете, драги генерале, преди да продължим нататък, позволете ми само една дума…

— Говорете, сеньор.

— Ние тръгваме отново на път в полунощ, в пет часа сутринта трябва да пристигнем у нас.

— Много добре, пет часа на кон са нищо за привикнал ездач.

— Вярно, ала за тези пет часа трябва да изминем трийсет и пет левги.

— Какво?! Трийсет и пет левги за пет часа?