— Да де… в „Ада“… Там, където не зная какво се случва… Ти си била тук преди, нали? Можем ли да пренощуваме някъде?

— На теб спи ли ти се?

— Всъщност се чувствам по-бодър, отколкото обикновено. Но нощуването не е само за да се спи, нали?

— И на мен не ми се спи.

— А студено ли ти е? — попита, загрижено, Емил.

— Благодаря за вежливостта. Няма нужда да ми отстъпваш якето си, защото тук никога не става хладно.

Челюстта на момчето обаче потрепваше и зъбите му тракаха.

— Но на теб ти е студено? — учудено отбеляза момичето.

— Малко. — тракна със зъби той.

— Ръцете ти са ледени… — допълни тя, след като го докосна. — Но не се тревожи. Хладината е страничен ефект, който понякога се получава на границата. Скоро ще ти мине.

— На границата няма ли граничари?

— Има, но ние усещаме само страничните ефекти от действията им.

— Защото са… вълшебни… — въздъхна Емил. — Натриват ми невидими нематериални ледени блокчета по ръцете?…

— Нещо такова.

Очите на момчето свикнаха със слабата осветеност и започнаха да различават опростените гладки квадратни плочки на сивия тротоар, по който вървяха с Ана.

Прелестна чернокоса хубавица с черни очила, черни кожени дрехи и черни ботуши, с нисък ток, крачеше предизвикателно към гладката кръгла сива матова маса, на която работници от различни отрасли на душевното стопанство си пиеха кафето сред сивата безкрайна пустош на преддверието на шестоъгълния пъстроцветен коридор.

— Гледай ги как са се наредили! — подхилкваше се един от мъжете, с голо до кръста наедряло шкембе, като сочеше бездрешните задници на две огромни групи мъже и жени, образували кръгове, така че мъжете да виждат само предниците на мъже, а жените — само предниците на жени. — От какво се срамувате? Като че не сте се виждали така; грешници с грешници, бездрешници! Ха-ха-ха-ха!

Този работеше като надзирател и през дългия си трудов стаж бе виждал скриване на срамотиите с длани, гърбом, с коса, с бедра, по двойки; дори и оригиналното изпълнение на разнополово взаимно скриване на срамотиите.

Според учебника по срам на Дядо Младенов „eднополовото кръгово прикриване“ е проява на „задружно високосъгласувано противодействие на нежелано възприятие“, т.е. висша форма на „нравствена защита от умствено-емоционални психофизически неравномерни натоварвания на душевната система“…

Надзирателят бе един от многото, които не бяха чели учебника, затова непрекъснато му се налагаше да преоткрива истините в практиката си.

„Какво му трябва на човек?“ — гръмваше той, когато врътваше джама с червеникаво-кафява напитка. — "Да си пие кафето и газираната червеникаво-кафява тръпчива сладка охладена вкусна напитка; да се надсмива над душите, които тормози; и, — най-сладкото — ако се отдаде случай, да погледа танцьорки, па ако може и да се качи на сцената и да изиграе някое танго, мамбо, туист или шейк с тях!

— От партида на партида, все по-голям кеф ми прави да им развалям срамозащитните постройки, хи- хи-хи! — продължи гласно надзирателят и бодна с палец копчето на нещо пластмасово (подобно на малка въдица с две макари), което му висеше покрай колана; и като се обърна да види душите, те вече бяха подредени в съвършена редица: мъж срещу жена, мъж срещу жена… — Какво срамно има бе, души!? Преди изобщо не ви беше срам, не само да се гледате, а и добре да се оправяте в живота един срещу друг, един зад друг или пък както дойде!? Прегърнете се де! Ха-ха-ха-ха!

До надзирателят се бе разположил друг като него, съблечен до кръста, който смучеше бездимна цигара, чийто връх гори, но не изгаря. Той имаше изпито, потъмняло от тютюнопушене лице, и почернели зъби; на главата му стърчеше прическа тип „толкова втвърден петльов гребен, че с него можеш да чупиш не само яйца, но и орехи“; като се позабавлява достатъчно от ужаса на беззащитните души, причинен от колегата, вторият се изкашля.

— Ха-ха-ха! Гледайте сега! — и се опита да загаси неизгарящата, твърда като диамант, горяща цигара в блестящия от чистота пепелник на масата. Действието му предизвика появата на почти безкрайно голям надпис върху безкрайната сива стена.

ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО!

Противно на забраната от устите на душите щръкнаха димящи цигари, а пръкнали се отнякъде допълнителни надзиратели с палки ги шибаха навсякъде и им сочеха надписа. Голите се изчервяваха от срам, тютюн и бой, и се мъчеха да измъкнат фасовете от устите си; но не можеха, защото цигарите бяха покрити с бързосъхнещо лепило за плът.

— А аз разбирам кефа така! — рече третият и разклати камбаните по кукерската си маска, която бе единствената дреха над кръста му.

Голите души се разпищяха и се разбягаха, ужасени от чудовищата, които запъплиха, затичаха, заскачаха и захвърчаха из безкрайното сиво пространство. Едно приличаше на куче в муцуната, само дето имаше пет очи: две обикновени, вградени в черепа; едно, което стърчи от челото му като на охлюв, и две на задника; а освен това бе с размерите на кон и назъбеното му чене стоеше постоянно в готовност да захапе някого закъдето го улучи.

Змия с няколкометрова дебелина гълташе души; таласъми, караконджоли и вампири задоволяваха набързо жените, но после им изпиваха кръвчицата; зли самодиви изсмукваха живителни течности от телата на мъжете; деветглави змейове изяждаха момите, а момци следваха участта им, защото се осмеляваха да се опълчат на злото с чисто голи ръце.

— Гле’й к’во парче! — изръмжа четвъртият, който си бе подпрял метлата на масата.

— Ох, бабачка… — подсвирна шкембелията.

— Дали пуши? — любопитно подхвърли тютюнолюбителят.

А кукерът си свали маската и се облиза по отвратителен начин с дългия си, раздвоен слузест език. На лицето си имаше три очи с едри червени ириси и котешки зеници; окървавени кучешки зъби като на кръстоска между обикновен и съблезъб тигър стърчаха от зейналата му паст; остри, като бръснач, посребрени уши с диамантени инкрустации красяха триъгълния му череп; заточен стоманен рог и огърлица с шипове придаваха завършен вид на страховитото му изражение.

Чернокосата не се трогна нито от вида на четиримата, нито от примитивната им реакция; нито дори от трагедията на душите, които пищяха, защото биваха поглъщани и после повръщани; защото ги разкъсваха, а после телата им се събираха сами, за да бъдат налапани отново от чудовищата.

Тя направи още десетина крачки, за да дойде достатъчно близо до масата; приклекна, за да види дали отдолу няма нещо опасно, и пъргаво се изправи, като на лицето й се изписа плаха усмивка.

— Какво ще желаеш, маце!? — изяви висшестоянието си шкембелията и се захили.

— Тук ли е Емил Юнаков?

— Кой? — изкашля се пушещият.

Чернокосата впи погледа си в него, помълча за няколко секунди и попита.

— Имате ли списък на душите?

— Ха-ха, под масата него ли търсеше? — подметна продавачът на метли.

— Който го търси, си го намира! — изкикоти се грозно звярът и се облиза.

— Младеж. Ръст 1.75. Кестенява коса. Кафяви очи. — уточни чернокосата.

— Колко кафяви? Колкото кафето или колкото газираното? — изхърка пушещият.

— Имате ли списък с душите или не?!

— Маце, каквото си искаш искай — не се знае дали ще ти го дадем; но това и ти да искаш, и на нас да ни се иска, не можем да ти го дадем… — отговори шкембелията, захили се гръмко и допълни. — Защото не