литна надолу, докато се ослушваше да чуе откъде е дошъл изстрелът към първия. Та-та: третият направи салто „мортале“ и се строполи, мъртъв, пред коневръза на кръчмата. Всичко утихна, заедно с живота в телата на стрелците; по главната улица се претърколи един храст, тласкан от въздишките на вятъра; и отнякъде изцвили волен див мустанг.

Шерифът изплю пурата си и тя угасна на земята, до бъчвата с джин; заедно със спътника му бяха извадили револверите си, притискаха се гръб в гръб и се озъртаха като подплашени котараци.

— Излез и се бий като доблестен мъж, Шутър!

Миг тишина, колкото мустангът пак горделиво да се изпъчи, че е свободен.

Па-па — изпатка ги пушката през прозорцита на магазина. Двамата пазители на реда изпуснаха пищовите си и се срутиха да агонизират в прахоляка. Разбойникът ритна един здрав шут на хилавата врата, изкърти я и излезе на светло. Бе с набола брада и гъсти мустаци. Носеше бомбе, както се полага, но си бе свалил кърпата от устата и лукаво се усмихваше, докато сочеше все още живите си жертви с цевта на винчистката.

— Подлец! Направил си се на наш човек! — изскимтя раненият шериф; той се готвеше да грабне револвера, който бе паднал на една ръка разстояние от дясната му страна; голобрадият му, младолик, съдружник обаче можа само да забие поглед в Шутър, колкото да отнесе лицето на виновника за смъртта си в отвъдното, и издъхна.

Стрелецът се надвеси над шерифа и го застреля със злобен поглед.

— Да те довърша ли, или да те оставя да ти изтече кръвта?

Па-па-па-па — изневиделица някой напълни Шутър с олово. Шутър опули грозно зъркели, падна на колене; видя своя убиец, колкото, с последни сили, да си помисли — „Ще се видим в ада, да те вземат мътните дано.“ — и се пльосна бездиханен, по лице, до угасналата пура на шерифа.

— Как сте, сър!? — попита ималият късмета да стреля последен, и се затича към шерифа.

— Ще се оправя. — отговори той и откопча ризата си.

Дрехата отдолу бе покрита с джобове, в които, плътно една до друга, бяха пъхнати два слоя плоски метални бутилки, някои от които пробити.

Зазвуча музика в стил Еньо Мориконьов, когато се случва нещо радостно; гледната точка се спусна ниско и камерата хвана в едър план бъчвата и бомбето на убития убиец. Появи се огромен надпис с шрифт като от времето на Дивия запад, и мъжествен глас избоботи:

„Джин Бин — за доблестни мъже!“

В дъното показаха бял уред за мъчения, наричан галено „зъболекарски стол“ и вниманието се прехвърли върху мъж в бяла лекарска мантия, който се разхождаше сред отрупаните с плодове, зеленчуци и всякакви чеда на майката земя маси на Събота пазара, включително такива, за които не знам какво представляват. (Например някакви сочни виолетово-оранжеви плодове; е, може да са били и зеленчуци; или нещо друго?)

— Готови ли сте за преглед? — запита мъжът в бялата мантия един минувач, който оглеждаше червените чушки и видя, че са малко презрели.

— Не. — отговори минувачът и отмина на съседната маса, да види как върви празът.

— Готови ли сте за преглед? — попита докторът млада купувачка, на която тъкмо й мереха две кила краставици.

— Къде? Тук? На пазара? — озадачено отговори с въпрос тя.

— Да! Ето там сме сложили походен стол!

— Не Ви е срам! — възмути се бременната, взе си краставиците и си замина.

— Готови ли сте за преглед? — попита докторът един възрастен господин, който с мъка се бе привел над ниска сергия с арпаджик.

Старецът му се усмихна с три зъба и изфъфли.

— Какъв поглед?

— Никакъв. — хладно промълви мъжът с бяла мантия; зарадва се, като видя, че зад възрастния господин продава млада дама, и се обърна към нея.

— Готови ли сте за преглед?

— По всяко време! Изберете каквото си харесате. При нас са най-хубавите зарзавати! Имат и документи. Първо се опипва, после се купува. Пипнете ги, не се стеснявайте, господине!

— Готов ли си за преглед, моето момче? — попита за пети път докторът.

— Не съм, ама и не ща!

Момченцето стискаше нагризано шоколадче „Кума Лиса“ с обелен станиол и се ухили, за да покаже колко са черни зъбките му; докторът посърна и се набута на една млада накипрена и нагримирана госпожица с високи токове.

— Готови ли сте за преглед?

— Я се разкарай!

„Паста за зъби «Бял Зъб» — а вие готови ли си за преглед?“

— Имам си една мечта… — рече момъкът. — …да живея в замък от фин млечен шоколад и всеки ден да си го хапвам…

Не щеш ли, мигом мечтата му почти се сбъдна и тялото му се появи пред замък за чудо и приказ, построен от огромни фини млечни шоколадови блокове с надписи „Кума Лиса“ по тях. Кой ги знае откъде изникнаха и няколко стотици (или хиляди?) души народ със същата мечта, само че по-целеустремени от момъка. (Ако да търчиш като член на стадо подплашени слонове означава „по-целеустремен“, отколкото ако си седиш и се пазиш стадото да не те стъпче.)

Душите се накачиха по стените на шоколадовия замък и лакомо започнаха да го гризат.

— Ела в Адпаксмета! — умолително измяука женски гласец.

— Къде да дойда? — запита мъжки.

— В Адпаксмета! Ела да си правим кефа! — продължи женският.

На платното, в дъното на кабината, светеха сменящи се адпаксметови свръхсловесни страници и огромни заплетени паяжини без паяци, по чиито тънки бели нишки се плъзгаха електрически заряди, заснети със специална камера за електрони.

— С кого?

— С мен и с Адски съобщителни системи АД!

— Че защо? Доволен съм от общуването си без Адпаксмет; обичам нещата да са колкото се може по- естествени! — недоволно отказа на молбата мъжът.

— В чантата ти не може да няма място за една супермалка изчислително-съобщителна машинка на Адски съобщителни системи АД!

— Колко малка?

— Достатъчно голяма, за да събере в себе си цял ултрабърз компютърен сметач и универсален многоцелеи безжичен радиокомуникационен дигитален цифров инфрачервен микровълнов приемопредавателен трансиверен съобщителен комуникатор!

— Бре-бре-бре…

— С вградена камера за производство на ледени блокчета! По всяко време и където и да се намираме, с него ще можем да си говорим, да си пеем и… Чу ли за най-новото ултрамодерно суперготино иновационно нововъведение? — прозвуча въз… бодра женска въздишка — да правим виртуална любов по мрежата!

— Ох, миличка, въображаемите неща не ми харесват. — хладно рече мъжът. — Казах ти: обичам нещата да са колкото се може по-естествени.