— Нямаш проблем — те са напълно естествени! Само дето имат неразбиваема защита от всички възможни вируси и зарази, защото при теб ще бъде телепортиран огледален въображаем физически образ на моето тяло, а при мен — на твоето!

— А ще можеш ли да м…

— Че как иначе!?

— Ще мога ли да те докосвам?

— Да! Със супермодерните сензори на Адски съобщителни системи АД!

— Да те притискам?

— Да!

— Да те целувам?

— Да!

— Да те… облизвам?

— Да! — „Със своето въображение, защото тия чувстващи устройства още не са ги измислили; не може всичко да е съвършено.“ — помисли си женският глас.

Не задавайте излишни въпроси!

Удоволствието може да бъде и сигурно! Заложете на безопасното общуване с Адпаксмет и Адски съобщителни системи АД!

— Отговори ми направо, Емо. Интересна ли съм? — изпя гласчето на Ана.

После тя наклони нападателно шия и неочаквано се приближи до Емил; той се слиса; сега бе в настроение и я остави да прави каквото бе решила с него. Усети как гърдите й го притискат и устните й се впиват в неговите. Отпусна се и се отдаде на момента. Душата му пламтеше, а сърцето го пареше и бодеше сякаш щеше да се пръсне от щастие.

Девойката бавно избута младежа към черната стена, уверено го притисна към нея; впи тялото си още по-силно в неговото и започна да изпива устните му с по-голяма жажда.

Как му се щеше, на Емил, този целеви миг да влезе в безкраен цикъл… Но, уви, твърде скоро и, за нещастие, прекалено неочаквано, светлините угаснаха и, още по-неочаквано, мракът загаси двигателя на физическото сближаване вместо да запали по-голяма страст. Ана го целуна за последен път и се отдръпна. Той гореше целият; остана като парализиран за няколко секунди.

— Токът спря. — каза неспокойно тя. — Нещо ще се случи.

Емил се окопити.

— И тук ли го спират?

— Когато правят фокус и искат да скрият от зрителите какъв е номерът в него.

— Коридорът е фокус?

— Коридорът едва ли е бил фокус, но усещането, че е безкраен, беше.

— И след колко време идва обикновено?

— Зависи колко сложен е фокусът.

— Фокусът беше много хубав… — благодари за натискането Емил и облиза устните си, за да си спомни вкуса на нейните. Копнееше да види погледа й. Дали се усмихва или е смутена? Дали се радва или съжалява?

Ана тихо се засмя.

— Помислих си, че ще имаме предостатъчно време, но… — недовърши тя.

Но някой превключи неизгарящия предпазител и лампите светнаха отново; мощността им се бе понижила с още няколко степени. Подът си бе останал на черно-бели квадрати, но черната и бялата стена бяха смесили боята си и изглеждаха сиви. Надписите ги нямаше. В дъното назад пак имаше асансьор, но беше по-близо и вратата бе по-различна. Отпред светеше стая с голямо стъкло, през което се виждаха двама души с бели манти, — мъж и жена — които се суетят около млад мъж на легло; мъжът на леглото беше свързан с тръбички и кабели към няколко вида уреди; един от уредите показваше идеалнo права, равна светеща линия.

Лекарят допираше две плочи до гърдите на болния. Лекарката се отдръпваше. Болният се разтърсваше. Жената напомпваше с длани гръдния му кош и му правеше изкуствено дишане.

Всичко това ставаше пред погледа на четири опечалени души, които стояха зад стъклото. Две от тях бяха плачещи девойки; а другите: двама младежи.

— Къде сме? — прошепна, стреснат, Емил и понечи да се приближи до стъклото, за да разбере подробности. Ана го дръпна за ръката.

— Почакай. Тези работи не те засягат.

— Възможно е, но четиримата ми изглеждат познати.

— Припознаваш се.

— Искам да разбера какво се е случило!

Емил се канеше да ги попита — може би те също са го виждали; но не смееше да се освободи със сила от задържащата го ръка на Ана.

— Трагедия. Една от многото, които не забелязваме. — промълви, едновременно недоволно и безсилно, тя. — Боли ни само от това, което виждаме. За останалото и представа нямаме, че съществува. Но такъв е животът… На едни им е писано да изпитат едно; на други им се е паднало друго… В зависимост от изтегления жребий…

Ана теглеше Емил назад от четиримитата пред стъклото и се опитваше да го поведе надолу по коридора.

— Тя прилича на теб. — въздъхна, очарован от едното от плачещите момичета, младежът и се опита да го държи в полезрението си, докато девойката го теглеше да върви. — И тоя свят ли е такъв… гаднярски?

— Тоя свят е също като оня… За някои понякога е отвратителен; за някои понякога е прекрасен. Средностатистически не е нито добър, нито лош.

— Не ни ли чуват?

— Не, разбира се. В болката си всеки чува само своето страдание.

Двамата поеха по коридора и стигнаха до дъното му. Имаше стълбище и до него — асансьорна врата; но не люлееща се, окачена на панти, а с плъзгащи се плоскости.

— Нека този път минем по стълбите. — препоръча Ана.

Емил бе съгласен, но любопитен.

— Да надзърнем да разберем поне какъв е?

Ана кимна.

Емил натисна копчето и двете крила мигновено се плъзнаха настрани с тих стържещ звук. Беше най- обикновен асансьор с ниска тясна кабина и огромен сив пулт за управление, с отделни бутони за всеки етаж.

Слязоха по стълбите. Дежурната сестра на регистратурата се взираше в телевизор и не ги забеляза.

Младежът погледна към изхода и видя двукрила врата с големи стъкла. Черни; захлупени от непрогледна нощ.

Емил издърпа часовника от левия си джоб, видя показанието, само за миг, и бързо върна машината на мястото й. Показваше 23:24:25.

Излязоха. Пред тях се откри владеещият всичко гъст непроницаем черен мрак. По небето нямаше никакви светила; нямаше дори облаци, които да бъдат разсичани от сребристи лунни лъчи.

— Очите ти ще свикнат. — рече Ана. — Всъщност не е чак толкова тъмно. Само в началото всичко тук ще ти изглежда черно, еднообразно и празно.

— Къде е „тук“? — запита обърканият младеж.

— Тъкмо преминахме границата.

— И вече сме в същинския ад? Където душите страдат?

— Не… — усмихна се горчиво Ана.