ни стиска!

— Как се излиза от тук? — продължи чернокосата.

— Ха-ха-ха. Че ние още не сме влезли, та да излизаме?! — изцепи се пушещият и смукна от бездимната цигара.

Чернокосата обходи с поглед безкрайната еднообразна сива равна площ и безкрайно дългата безкрайно висока стена.

— Имате ли намерение да ми отговорите или ще си играем на шикалки?

Тя изви шия, усмихна се строго и присви, за миг, очите си.

Като усетиха, че господарят не им обръща внимание, чудовищата се бяха върнали в бърлогите си; голите души, дарени с миг покой, пак се събираха в еднополови защитни кръгове.

— Хо-хо-хо. — изсмя се шкембелията. — Айде да поиграем!

Чернокосата се обърна, за да види кой пльока с голи стъпала по земята. Беше нисичък мъж по колан, със злобни светещи очи, който тромаво тичаше към тях.

— Метльо, къде са ти метлите бре, калпазанино? И двете ли ги продаде? — с недоумение го попита онзи, дето си бе опрял метлата на масата.

Калпазанинът се спря. Не беше нито задъхан, нито потен; само бесен.

— Онзи педал, за който ми говореше. Много здрав излезе бе?! — процеди през зъби Метльо.

— Какво?! Къде са парите?!

— Педалът ми взе метлите, да го вземат дяволите! Много як, да не му падаш в ръцете! — изръмжа Метльо.

— Как ще ти вземе метлите бе, тъпанар?! За нищо не ставаш! Ще те пратя при новата партида, че да видиш!

— Да видиш как се изкарва залепен фас от устата със залепени на фаса пръсти! Ха-ха-ха-ха! — изсмя се пушещият и се задави.

— Какво ми се правите бе? Каква е тая с вас?! Има същите дрехи като онова грамадно подло педалче.

Чернокосата наклони шията на противоположния ъгъл; Метльо се втренчи в нея, а тя в него.

— Чакай бе, педалчето беше най-обикновено хилаво хлапе. И дрехите му не бяха като на тая. Якето му беше черен шушлеков кожоподобен боклук.

— Някой друг задник е бил, а? А тая коя е?

— И ние не я знаем. — озъби се старшият продавач на метли, стрелна чернокосата със студеното си изражение и се изправи, за да се покаже цялото величие на необлечената си снага. — Много се отваря и разпитва за някакъв си Емил. Викам да й отговорим, а момчета?!

— Не се срамувай като онези клети души. — изръмжа наедрелият надзирател и се изсмя грозно.

На чернокосата й се отигра.

— Ако няма да отговаряте на въпросите ми, си стойте на местата.

Тя придоби съвсем сериозно изражение.

— Хра-хра-хра-х-р-р-а! Много обичам жените да ме командорят! Ха-ха-хра-хра. — изхили се, хъркайки, пушещият.

Чернокосата се огледа.

— Хайде, хвани я Метльо. Свърши поне едно полезно дело. — поръча шкембелията; после стана, за да се включи дейно в укротяването на опърничавата.

Девойката обаче излезе твърде опърничава за тях, след като мощният й крак даде сила на масата да литне и да залепи четиримата нахалници за пода. Чернокосата се канеше след това да сграбчи Метльо през бицепсите и да го изпрати на изпитателен полет над сивата пустиня, но я хвана гнус, та затова отдръпна хватките си; пък и самият заек бе скокнал страхливо, защото един ловец наскоро го бе гърмял.

— Не ме бий! — изскимтя Метльо. — Какво сме ви направили с другарчето ти, а!? Откъде, дявол да ви вземе, се пръкнахте! Тук никой не продава кожени дрехи; какво като дерат хора!

Чернокосата се поколеба дали, все пак, да не догони дребния нахалник и да го метне? Той рипна още по-бързо.

— Кучко, ще ти дадем да разбереш! — изръмжа и изсъска звярът изпод масата.

— Не се срамувай! — процеди, подигравателно, през зъби шкембелията, чието шкембе поемаше основната тежест.

„Дали да хвана плота и да ги забия с него в земята?“ — помисли си чернокосата и посегна да го повдигне.

— Ще те изям, сладичката ми, само вдигни масичката. — рече, мило, звярът.

— Ние сме почтени душевни работници. — замоли метачът отдолу. — Просто съвестно си вършим работата. За доброто на родината!

Девойката пое плота.

— Ха така! — радостно извика безсрамникът с шкебето. — Дай, дай, дай! — защото пепелникът и една чаша бяха паднали на специално място и се местеха по особено гъделичкащ начин.

„Зарежи.“ — каза си красавицата в черно; отпусна тежката маса, така че шкембелията да изръмжи, и пое наляво покрай безкрайната стена.

Реклами на джин, уиски, ракия, водка, вино, пелин, бира, червеникаво-кафява газирана хладна тръпчива сладка вкусна напитка; на пасти за зъби, прахове за пране, сапуни; шоколади; домакински уреди, брадви, сатъри; езикови курсове, катрани, олио, казани, чудесии за отслабване. Реклами на начини за безопасно общуване, с неизменната въз…; сънена женска въздишка.

На Тичко му дойде до гуша от тъпи реклами и, с мощна струя, дошлото придойде през устата.

— Нали за няколко минути щяхме да стигнем? Движим ли се изобщо? — той се вгледа в облицовката. — Шумоизолация ли има?

— Има.

— Какво като има? Не съм физик, но съм чувал, че от ускорението не може да има изолация?!

— Силите, които въздействат на телата на тоя свят, вероятно не са като на оня. Това трябва да е причината да не усещаме промяната в скоростта на кабината.

— Тоест?

— „Земя“ тук сигурно означава под, затова ни притегля единствено подът. Не изпитваме неговото ускорение спрямо други отправни системи, защото той не го предава на телата, които са в него; поне така предполагам.

— Аз си представях ада като планета? Не като „Подземен свят“, а нещо като Земята, само че в Космоса… Как така само подът ни привлича?

— Физиката на ада не следва разбиранията на оня свят. Това е най-простото обяснение…

— А тая кутия защо само си я стискаш? Нея от оня свят ли си я донесъл? Искаш ли да ти дам да разгледаш моите книги и плакати. Имам много готини, с адски привлекателни картинки; а ти пък ще ми дадеш да разгледам какво носиш в кутията?

— Не.

— Да не е някаква изненада?! Обожавам ги! Каква е!?

— Тайна.

— Стига бе!? — той помисли малко и се опита да се изхитри. — Не е за мен, нали?

— Не.

— Тогава защо не щеш да ми я покажеш?! Аз няма да издам изненадата!

Широкоплещестият не отговори.

— Хубаво. Недей да ми казваш. И аз бях стеснителен, като малък и от опит знам, че не е много полезно.

Широкоплещестият наклони шията си на десетина градуса.

— Широко отворен съм, но само тогава, когато трябва.

— Пресметлив човек си, значи… — смигна Тичко.