Широкоплещестият завъртя очните си ябълки.

— А ти как успя да избягаш от онези с каишите?

— Като не щеш да отвориш кутията, и аз няма да ти кажа! Нека ти! — засмя се мъжлето.

Закачката не захвана широкоплещестия; той показа гърба си на беглеца и се насочи към пулта за управление. Започна да въвежда някакво поръчение:

Та-ти-ти-та, та-та-та-та-та, ти-ти-ти

Записът рече.

— Пристигане: след пет минути и трийсет и осем секунди.

Тичко стана сериозен.

— Шегувам се, ще ти разкажа… Ти си единственото човешко същество, с което съм разговарял откакто се озовах, гол, в тая сива пустош… Ще ме изслушаш ли?

— Да. — кимна мъжагата.

Мъжлето пое дълбоко въздух и започна.

— Бях ти казал, че се намирах сред отблъскващи грозни голи мъже с колани, по които висят разни предмети, за които не мога да обясня какво са; там е много страшно… И всички наоколо, в безкрайната сива пустош, сме голи мъже и жени, строени в редици един срещу друг; и изпитваме ужасен срам от голотата си… Като че ли той ни беше натрапен отнякъде; защото не виждам нищо срамно да си гол сред голи… Особено сред жени… А ти? — Тичко се засмя лукаво, след което бързо се охлади. — Но се срамувах вместо да изпитвам желание; сякаш не бях на себе си.

— Да, неприличието е повече в отклонението от правилата, отколкото в същността на самите правила. Самата голота обаче се свързва с най-мощните сили, които управляват делата, защото част от съобщителната ви система е в състояние „гола“, когато достига най-привлекателната прякодостижима цел. Поради това нарочвате голотата за срамна, т.е. за нежелана; набеждавате я за опасна, непристойна, неприлична, греховна, с цел да предизвикате изкуствено неудоволствие, чрез което да я избегнете, макар че всъщност копнеете за нея. Това произхожда от там, че хората някога са се страхували от голотата, защото са се боели от своите страсти. А този, от когото се страхуваш, ти става враг.

— Добре, добре, чакай сега да си продължа историята. После ни нападат зверове с по три, с по четири, с по пет, с по шест очи и ни разкъсват. Имаше една кръстоска между лъв, охлюв, червей, маймуна, акула, козел и крокодил; с очи на коленете, рогата и задника… И един червей, дето имаше лице като на вълк и опашка като валяк… И многоглави змейове, бълващи огън и лед. И змии с крила, гълтащи хора. А след като се изредят тези изроди, почват да ни завират цигари в устите; и пак ни карат да се срамуваме, защото написват на стената „Пушенето забранено“; отвращаваме се, тъй като някои от нас не пушат — като мен; а които пушат се отчайват, защото се чувстват все едно с голямо усилие са ги отказали, а сега пак се пристрастяват; опитваме се да измъкнем фасовете от устите си, но не можем, защото са залепнали за тях; пръстите ни също залепват за цигарите… Нашибват ни с каишите, защото не спазваме заповедите… Забравих да кажа, също, че понякога идват вампири с огромни… С наистина огромни… С ужасяващо огромни…

— Аха, сетих с какво. — рече мъжагата.

— Вампирите обладават жените, а после им прегризват вратовете. А самодиви с огромни… с действително огромни…

— И за тях се сетих с какви огромни.

— Самодиви с ужасяващо огромни страшни зъби обладават нас, а после ни нагризват и ни изпиват живота… Някои пък ги нашибваха русалки с огромни, с ужасяващо огромни…

— Перки?

— Да, с огромни перки. Имаш ли представа как шиба перка на русалка? Като се завърти с не знам си колко оборота и направо те накълцва на парчета… Животът обаче на мига се влива обратно в телата ни, — накълцани, нахапани, разкъсани или изсмукани — и отново сме цели, за да може цялата болка да се повтори отначало…

— Когато ви обладаваха изпитвахте ли болка?

— Няма да си кривя душата, докато самодивите задоволяват плътските си страсти е много приятно и почваш да си мислиш: „защо го плюят тоя ад?“… Приятно е, но само докато не се развихрят другите им влечения; тръгнат ли да задоволяват и тях, не ти пожелавам да си останал там; разцепват те накриво и ставаш на несиметрични парчета. Страшна работа…

— И как избяга от тези… „ужасяващо огромни“? — попита широкоплещестият.

— Една самодива на която не само зъбите бяха огромни, беше много сладострастна… Аз пък, да не се хваля, съм… — Тичко си свиваше устните като че искаше да цунка някоя мацка. — И се получи. Не се ли сещаш?…

Широкоплещестият пак завъртя очните си ябълки по орбитите им.

— Сещам се. И какво?

— Нищо — шегувам се. Просто избягах: тичах, тичах, тичах, тичах… Някои от изродите ме подгониха, но като видяха, че не могат да ме настигнат, се отказаха. Едва сега осъзнах действителната ценност да бъдеш бегач…

— И нямаше невидима стена, в която да се блъскаш, като се опитваш да избягаш?

— Не.

— Като се отдалечаваше от изродите не се ли чувстваше по-тежък, и по-тежък?

— Не?

— Нямаше ли усещането, че припкаш върху безкрайна тичаща пътечка: уж бягаш, а стоиш на място?

— Не!

— Не се ли случваше да бягаш само напред, а изведнъж да откриеш, че си се върнал откъдето си тръгнал?

— Не?!

— Не се ли появяваха чудовища от нищото?

— Не!? „Излизаха от дупки в земята. Вярно — дупките се пръкваха кой ги знае откъде, но зверовете излизаха от тях; не се появяваха от нищото…“

„Знаех си.“ — помисли си мъжагата и посегна към една от метлите.

— Какво те прихвана? Пак ли искаш да я разцепиш?!

— Защо?

— Защото… Защото ще разгневиш духовете на ада!

— Тези духове не са могли да направят и най-простите изтъркани номера, които минават за „магически“… Представи си как биха могли да сътворят „вълшебна“ летяща метла…

— Магията е тънко нещо. Не знаеш кога и как ще избликне!

— Спокойно. Ако метлата е вълшебна, то ако я скърша не би трябвало да престане да действа, тъй като поведението й не би трябвало да се основава на устройства, намиращи се в нея; тя и без това не ще да лети.

— Ох… — въздъхна Тичко. — Не знаеш на какво се основават вълшебните неща. Затова са вълшебни — защото НЕ ЗНАЕШ как действат; защото имат характер и могат по всяко време да те изиграят, без да очакваш.

— Да не знаеш не е равносилно на „да не можеш да узнаеш“…

— Чупенето е варварство! Само варварите и злодеите рушат!

— Искам само да разбера как работи метлата. — рече мъжагата спокойно и решително замахна да я счупи на две върху бедрото си.

— Н-е-е-е-е-е! Моля те, спри!

Тичко отчаяно посегна към дървената дръжка, за да попречи на широкоплещестия. Той го видя; спря, помисли нещо и облегна метлата на стената.

— Не разбирам. Защо толкова те е грижа за тези две непотребни метли?

— И аз не знам… Когато сграбчваш дръжките с яките си длани и замахваш да ги разцепиш, нещо ме жегва в сърцето… Все едно че ме пробождат с кинжал. Знам, странно е, но е истинско… На тоя свят… Как да ти го обясня… Като те гледам… Все пак, случвало ли ти се е да страдаш от любов? Да се чувстваш все едно