умираш, заради жена?

Широкоплещестият не отговори. „Как така ще се чувстваш все едно че умираш, при положение че казват, че никой не се е връщал от тоя свят, за да разкаже, че тъкмо когато умираш усещаш нещо по- особено?“

— Усещането ми, когато замахваше да скършиш метлата, бе като това в мига, в който младото ти, здраво, сърце се натрошава на безброй парчета като порцеланова чаша, забита с все сила в мраморния под от безпощадна женска ръка… Както в мига, в който чувстваш безкрайна безизходица и откриваш, че смисълът на живота ти е някоя жена… Не ме гледай така де; не съм фетишист! Да не мислиш, че искам да усещам тая болка заради някаква си тъпа метла, която няма нито лице, нито устни, нито гърди, нито… нито нищо?!

Чернокосата осъзна, че някои от вещите на безсрамниците могат да й бъдат полезни и след разходката наляво реши да се върне надясно.

Завари четиримата душевни работници да хленчат и проклинат изпод масата, а петият да се мъчи да я повдигне, преди да надигне главата си и да зърне, че се приближава тя.

— Върни се, мързелив страхливецо!

— Идвай да я напъваш! За нищо не ставаш, хилчо с хилчо!

Звярът дочу нежното тропане на подметките на стройното и кръшно младо силно леко тяло на чернокосата и изръмжа.

— Освободи ни, мила. Вече ти простихме!

— Как ми се пуши, ако знаете… — измрънка пушачът и се задави със слюнката си.

Чернокосата се колебаеше кой от предметите да си вземе.

Предвидливият разум си мисли: „по-добре повече вещи, защото човек не знае кога какво може да му потрябва“; но в крайни случаи, когато същият разум знае и че не може да носи всички вещи, и когато го е гнус от тия гадни безсрамни изроди, се опитва да налучка най-полезната вещ, добиването на която изисква най-малко отвратителни действия.

Дръжката на метлата на старшия метач стърчеше изпод масата.

— Метльо, ела да помогнеш на момичето. — подкани шкембелията.

Младшият метач не приличаше на навит; намираше се на безопасно разстояние и ту поглеждаше към дръзката девойка, ту към женския срамозащитен кръг.

— Глътни си корема и после го отпусни; еластичността ще внесе допълнителна изхвърляща сила. — предложи, вещо, пушещият и се закашля.

Без да ги предупреждава Чернокосата внезапно издърпа метлата и остърга с нея звяра и метача; последният посегна да я хване за глезена, но не успя да го напипа.

— Подлец дребен, идвай да се биеш с тая малка пикла! — кресна метачът.

— Г-р-р-р-р-р! — изръмжа чудовището. — Вдигай масата, кучко, че като я вдигна аз, ще видиш жалкия си безсмислен живот като на лента!

„Какво ли може да се прави с метлата?“ — питаше се чернокосата. — „Изглежда, че поне в близката околност не се въргаля пукната прашинка, — с различими, с просто око, размери — че да можеш да я изметеш; не е възможно обаче да я използват само като притурка към масата. Може би, някак си, се появява пясък, който затрупва душите и после той трябва да се измете; или ги налагат с дръжката? Или ги дращят с перата? — тя погледна двата кръга от необлечени човешки задници. — Или пък е символ на нещо; вид обредна вещ?… Или е вълшебна?“

Чернокосата огледа метлата, за да види дали има копчета. Като разбра, че няма, я яхна — макар че изпитваше отвращение от мисълта, че е била в допир с онзи безсрамник — и заподскача, в опитите си да я задейства чрез безграничните способности на разумното си съзнание.

„Лети! Литни! Излитай! Хвърчи! Вдигни се! Движи се! Потегляй! Заминавай! Понеси се! Отлепяй! Поемай! Хващай пътя!“ — мислеше си момичето, но метлата не я чуваше.

„Енергия! Запалване! Контакт! Реактивна тяга! Антигравитация! Фотонен тласък! Позитронен поток! Вихър от античастици! Скок в хиперпространството!“ — опита тя и по други начини, но метлата пак се движеше единствено заради подскоците на щурата си ездачка.

— Ха-ха-ха, май че иска да лети, но не знае как се прави! Ако ни освободиш, с удоволствие ще ти покажем как става работата, миличка. Ха-ха-ха! — изкиска се, грозно, метачът под масата.

Метльо лукаво се подсмиваше, докато въртеше главата си ту към женския кръг, ту към чернокосата, но усмивката му замръкна, като чу думата „лети“.

„Вълшебствата са прекалено непредсказуеми, за да им се надяваш. Е, да, понякога не са чак толкова непредсказуеми… Но когато вълшебствата могат да се предсказват, се превръщат в обикновени свойства на вселената и вече не са вълшебни; е, да — не винаги е така… Обаче и да е магическа, и да е физическа, метлата неизбежно трябва да се включва по начин, който е достъпен за този, който я е възседнал. Какъв ще е той обаче, се питам, като по нея няма никакви копчета, нито пък отвори?“

Чернокосата захвана метлата в двата края на дръжката и я разсече на две върху бедрото си.

Песовете под масата чуха резкия „храс“-кащ звук.

— Кучко, ще те разцепя, като се измъкна! — излая старшият метач.

— С удоволствие ще ти помагам! — джафна шкембелията.

— Бързо идвай да заловиш тая рушителка на държавна собственост, че като изляза ще те пратя на специализация при новата партида! — пак кресна старшият метач на Метльо, който трескаво ту дебнеше действията на облечената в черно, ту хвърляше поглед към женския срамозащитен кръг.

Чернокосата откри, че съмненията й са били верни: сърцевината на дръжката не е дървена, а има плътен пъстър многослоен строеж; целият диаметър е прорязан от пет назъбени, на мястото на счупването, зеленикаво-бели тънки ивици, отдалечени на равни разстояния една от друга; на различни места, върху четири от тях, израстват черни подутини с различни дължини; сребристи и златисти петънца блестят на много места на повърхността на зелените ивици и вътре в тях, и са симетрични в двете парчета; а пространството между ивиците е запълнено със силиконоподобно вещество.

— Мръснице, чупенето на метли, които не са твоя собственост, е смъртен грях! Свършено е с теб! Не можеш да избягаш от ръката на закона! — подвикна назидателно старшият метач.

— Как не те е срам! — захили се дебелият надзирател.

„Да задържа ли парчетата на метлата?“ — отново се колебаеше Чернокосата. — „Да повдигна ли масата и да отмъкна още някой предмет? Или поне да смъкна колана на дребния нахалник и здраво да го нашибам с него? Звучи добре… Но не. Не си струва. Повръща ми се от тия отвратителни изроди… Макар че с машинките им може би ще мога да помогна на душите.“

Един-единствен, мъжки, техен представител се бе обърнал и не гледаше към членовете на своя пол, а към косите, гърбовете, задните части, бедрата, подбедриците, глезените и стъпалата на отсрещния; а също и към масата, затиснала мъчителите.

„Не мога да им помогна сега. Имам да върша… по-важно нещо.“ — оправда се на ум, пред съвестта си, тя. После тупна с крак към Метльо, за да го накара да подскочи като ожилен; захвърли двете парчета от метлата и тръгна по пътя си, който водеше наляво от душевните работници.

От пелената на мрака изникнаха самотни червено-зелени светлини във формата на надпис „Музика“, гледан в профил; те показваха къде се намира ресторанта с това име.

Момичето се спря пред надписа — единственото различимо нещо в цялата еднообразна всепокриваща чернота.

„Добра възможност да го направя.“ — помисли си Емил, който също се вгледа в светлината.

— Да влезем? — предложи той.

— Ами… Не обичам такива места. — промълви, неуверено, тя, докато смутено поглеждаше към мястото, където вероятно се намираше входът.