— И аз, но…

— Не ми харесва да се влача по задимени дупки със силнозапалими вещества в течно и газообразно състояние.

— И на мен не ми харесва! — възкликна радостно Емил.

— И да позволявам някой да пилее благата си за мен на място, където цените са завишени не знам си колкократно, тъй като има заблудени, които са съгласни да се примирят с експлоатацията, защото не я схващат.

Дебеловратият вратар ги наблюдаваше отдолу, без те да го виждат, и се мръщеше.

— И аз не обичам да се примирявам с експолоатацията, но…

— Тогава за какво да се пъхаме в тая дупка? — запита, възмутено, Ана; гледаше към входа и видя силуета на пазача.

„Защото… За да… За нас?“ — мислеше си Емил.

— Готов съм да се примиря с надутите цени, с отвратителния цигарен дим и със спиртните изпарения във въздуха, защото ще бъда с теб.

Ана се умълча. Беше очарована, но не си даваше такъв вид.

— Ние няма да пием спирт. Не искаш ли просто да седнем, за да се отпуснем и общуваме спокойно?

— Да видим как е хавата?

— И това. Може пък да е приятно там, долу. Може да има отделения за непушачи?

— В заведението не се пуши. Не чухте ли за закона срещу никотина? — обади се, с боботещ глас, пазачът.

Емил продължи.

— Най-вече бих се радвал да се опознаем по-добре; ако искаш, да ми обясниш някои неща, за които ми бе обещала? Ако стане така, че не ни хареса тук долу, ще се ометем заедно със споделено удоволствие?

Момчето ококори очи и застина в очакване на нейния отговор. Тя помисли малко, реши и го разтопи с думите си.

— Дадено…

Тя се усмихна, макар че съзнаваше, че времето изтича; то никога не стига и човек не бива да му бъде роб.

— Ъ-ъ-ъ, добър вечер. — смотолеви Емил. — Колко струва входът?

— Входът не се продава. — избоботи здравият вратар.

— А влизането?

— По празниците е безплатно. Заповядайте.

Ана даде знак на Емил да преплете лакътя си с нейния и те поеха надолу по мрачното стълбище.

— По празниците? — остави въпрос във въздуха той.

— Да, това каза.

— Имах предвид какви?

— Ами… Съвсем обикновени поводи за празнуване…

— И в ада ли го правят?

— Да. Животът — и на тоя свят се нарича по този начин — е за да имаш поводи да го прекарваш напразно и да съзнаваш празнотата му…

— Сериозно ли мислиш така?

— Не, разбира се. Аз не мисля така. Но така излиза.

— Защо празниците да не са за да се надлаждаваме на радостите на живота?

Ана смръщи вежди.

— Или да се измъчваме с нерадостите му?

Емил последва примера й.

— Да, случвало ми се е да осмисля празника като повод да разбера колко празно се чувствам… Но за това не е виновен празникът, а лошото ми настроение. Аз съм си бил виновен.

— Човек не може да бъде виновен за настроението си.

— Причината не е в празника!

— Причините са разпръснати навсякъде; в празника също. Той може да бъде последната капка, която те кара да се веселиш; или пък още една капка от страданието ти; празникът може да те направи щастлив, но може да те накара да се чувстваш така, сякаш е създаден нарочно, за да страдаш още повече…

— Ана? Ни най-малко не съм искал да те натъжавам. Какво има?

— Нищо. Не се тревожи. Спомних си за нещо… лошо.

— Искаш ли да ми разкажеш? На твоите услуги съм.

— Нищо не можеш да направиш.

— Мога да споделя болката ти.

— Благодаря ти. — започна Ана и една сълза, невидима в мрака на стълбището, се плъзна по бузата й. — Няма полза.

— Какво има? — натъжи се и Емил.

Спряха. Той затършува по себе си. Проклятие — не успя да открие кърпичка; само си припомни, че в задните джобове има няколко полуизписани бели листа.

— Не е по силите ти да се пребориш с тази тъга. Никой не може.

— Откъде знаеш? Ще направя всичко, което мога. Когато плачеш ти, и на мен започва да ми се плаче.

— Не плача.

— Искаш ли да си тръгваме?

— Че ние още не сме дошли?

— Знаеш ли, никога преди не съм слизал толкова надълбоко под сграда. — опита, изведнъж, да разсее приятелката си Емил, с езиков скок. — Имаш ли представа защо са се окопали толкова надълбоко?

— Да. — каза тя, но стълбите, най-сетне, свършиха и разговорът се прекъсна и прескочи на нова тема.

— Леле! Сградата отгоре не беше толкова висока, че да събере такава трибуна?!

Празната трибуна се извисяваше пред сцената, до която имаше бар с барман, пред когото бяха разпръснати маси, до които бяха поставени столове, на които не седеше никого, с изключение на няколко самотни мъже. На сцената се бе разпрострял черен лъскав роял с леко отворен капак; арфа; микрофон на стойка, барабани; и огромен усилвател за китара, който, с размерите си, се състезаваше с тонколоните.

— Дами и господа! — рече барманът, докато с едната ръка стискаше празна стъклена чаша и кърпата, с която я бършеше допреди малко, а с другата държеше микрофон. — Представяме ви вечния младеж Ричи и неговата вечно млада песен!

Момче с електрическа китара, окачена на ремък, брилянтин на косата и усмивка на лицето изскочи иззад завесите, а мъжът с широка бяла одежда изсвири тъжен тон на флейтата си, в знак на съпричастност.

Емил и Ана изръкопляскаха поздравително, без да бързат да сядат някъде; момчето ги видя, смигна им и запя.

Обичах прекрасна любима; Дона се казваше тя.

Откакто ме напусна, душата ми потъна в тъга.

Защото любовта ми бе безпределна; и чер е без нея света.

Няма я вече. Животът ми е пресъхнала река.

Непрестанно се питам. Дона, къде си сега?

И ще страдам аз вечно. Мъката за мен е съдба…

Очичките на Ана и Емил светнаха от възторг, радост и мъка, и двамата едновременно изръкопляскаха.

Ричи скочи от сцената и се затича към тях, за да се запознаят, понеже в ресторант „Музика“ рядко идваха гости; още по-рядко по празниците.

— Благодаря за вниманието, приятели! Кои сте вие? — попита то.

— Това беше вечно младият китарист Рич-и-и-и-и-и! Само след малко ще видите и чуете божествения Орф-е-е-е-е-й! — обяви барманът, остави микрофона на плота и се зае да добърше чашата, че бяха