— Да не би да вярваш, че инженери са правели асансьорите?

— Нали ти самата смяташе така?!

— Вече не съм убедена.

— Защо?

— Тези гадняри ни се подиграват.

— Чувството за хумор е качество, характерно за създателите на машини. — заяви, с гордост, създателят на машини.

— Иронията на тия е зла. Хайде да продължаваме.

— Само благи инженери ли познаваш?

— Може и да се водят инженери, на книга, но не носят духа на творци.

— Съществуват и „луди учени“, и „зли гении“, които искат да подчинят на волята си целия свят на всяка цена; ако не им се отваря такава възможност — поне се опитват да тормозят част от него със знанията си, впрегнати да изпълняват „пъклени“ планове… Защо създателите на чудесиите тук да не са такива инженери? — подхвърли, засегнат, Емил.

— Добре, може и да са такива инженери. Да вървим.

— Това може да е единственият ни шанс за изход от безкрайната безизходица!

— Не вярвам. Прости решения, използващи търсене с връщане, рядко вършат работа в Ада. Тук всеки ход може така да промени играта, че да няма второ връщане; а всяко погрешно връщане може да значи свършване. — изпусна повече думи, отколкото трябваше, Ана.

— Може, не може… Откъде знаеш какво търсене върши работа тук?

— После ще ти разкажа.

— После, после…

— Стига празни приказки, приятелю. Тръгваш ли с мен или ще се разделим? — пресече изведнъж Ана, в желанието си да се измъкне от погрешно подадената тема; в гласчето й се долови потрепване, въпреки че бе уверена в Емил и смяташе, че той не би трябвало да я зареже в каквито и да било условия; вярваше, опирайки се на поведението му до момента; или пък на силното си желание?

„Приятелю!?“ — жегна Емил изникналото изневиделица мило обръщение. — „Какво всъщност искам? Да се кача сам в ковчег, наречен АТ-1, без да знам къде ще отпътувам, или да остана в безкрайността с любимата си, за която вече съм… ех, приятел… Или да се качим двамата в ковчега и да отпрашим към неизвестното? Заедно можем да открием начин да разнищим изчислителната машина през пулта за управление и да се доберем до информация за това къде ще ни отведе всяко местоназначение? Пултове и местоназначения… Защо трябва да споря с теб?“

Усмивката на момчето означаваше, че се предава; а усмивката на момичето — че е щастлива.

— Защо не погледна мен, когато коридорът ти доскуча? — закачливо попита тя, когато двамата отново потеглиха по коридора. — Не съм ли интересна?

— Какво мислиш за това „модерно изкуство“? — оригинално каза „интересна си“ Емил, след пауза от четири-пет крачки.

— Подът? — съвсем малко се озадачи Ана и светкавично влезе в час.

— Да, той е „краден“ от класическа картина на Красимир… — не довърши Емил, за да даде възможност на Ана да отговори.

— Лелевич. Само дето коридорът трябва да е строен безброй години преди раждането му…

— Харесваш ли такова изкуство?

— Зависи от настроението ми.

Бялото съобщение върху черната стена се смени:

Поздрави от ловците на пътуващи души!

Рибите, които не се хващат на въдици, ги ловят с мрежи.

Нито Емил, нито Ана обаче забеляза новата мнима заплаха.

— Харесват ти опростенческите „шедьоври“ като „черен квадрат на бял фон“ или „четири черно-бели квадрата“?

— Карето, като пода, ми е любимата от Лелевич. Мисля, че простотата е удивително стилна.

— Простотата да; но самоцелното опростяване?

— Трудно се поставя рязка граница между двете думи. Разликата зависи от нагласата на този, който ги използва. „Самоцелен“ също е много размито понятие. Странно, мислех си, че простотата би те очаровала…

— Е, случва се… Права си в това, че простотата е завладяваща духа сила, когато се заемеш да я търсиш, за да заобиколиш нещо, което смяташ за сложно. Но ако не свързваш търсенията си върху простотата със стремеж да преодолееш сложна пречка, тогава пътят ти към нея минава на косъм от израждането в опростенческа простотия — каквато за мен са безвкусици като черен квадрат на бял фон, който има право да бъде наречен „картина“ само заради рамката, а не заради „съдържанието“, което тя огражда…

— Много си краен. Красотата в изкуството е и в силата на творците да разчупват черупките на закостенелите разбирания. Да бъдат свободни да предлагат и налагат нови начини за себеизразяване.

— Себеизразяване с един квадрат на черен фон? С колко бита се описва такова „себеизразяване“? Какво можеш да изразиш с толкова малко данни? Бедността откъм подробности е една от основните слабости на опростенческото изкуство. Творбите са толкова безсъдържателни в техническо изпълнение и дълбочина на замисъла, че губят стойност като създание на талантлив художник, понеже всеки човек може да ги прерисува с няколко замахвания на четката или пък „с линия и триъгълник“; по този начин се обезценява неповторимостта на изкуството.

— Аз пък го разбирам като широта на мисълта. Творецът се докосва до всички и по този начин всички са способни да схванат идеята на творбата му.

— По-скоро идеите са в клетка, отколкото да „разчупват закостенелите разбирания“. В черен квадрат на бял фон е заложена единствено следното: „черен квадрат, очертан с бяла ивица“ или „бял квадрат, в който е вписан по-малък черен“; или „черен успоредник с прав ъгъл и две съседни, равни по дължина страни, които са оградени от бели успоредници с по-дълга страна, равна на дължината на черния; и по-къса, равна на една осма от нея.“. Това разбирам аз от опростенческото изкуство: творбите се описват с няколко думи, без да се загуби нищо от усещането за тях. Само си представи колко дълга словесна огърлица трябва да нанижеш, за да разкажеш на някого всички подробности от кое да е изумително живописно произведение на Да Пелинчи или Ребрандо; и колко много от подробностите и оттенъците не биха могли да се предадат с голи думи.

— Не отричам майсторството на реалистите, но не робувам на самоцелната техника на рисунъка. Тя не е всичко в изобразителното изкуство.

— Тя е едно от главните средства за разгрничение на авторите. Най-фините в изпълението на същността на изобразяването могат най-красиво да представят на другите своите представи.

— Не е сигурно. За да бъдеш творец, не е задължително да си съвършен в подробностите; и ако си съвършен в детайлите, не се знае дали имаш творчески дух и дали си способен да създаваш, а не само да пресъздаваш.

— И тригодишното дете, което драска по листа, е творец; и то превръща еднообразната едноцветна повърхност в привличаща вниманието творба от начупени линии и петна; тази творба притежава замисъл и настроение, защото авторът й влага в линиите представи за близките си хора, за любимите си предмети и преживявания. Но ако сравниш рисунката на тригодишния Да Пелинчи с шедьовър на същия на трийсет, ще откриеш двама много различни творци, с много различни способности да пресъздават действителността. Вероятно всеки човек е способен да претвори творбите на тригодишния Да Пелинчи, но на пръсти се броят художниците, които могат да се мерят по майсторство с порасналия.

— Пресилваш нещата. Кубистите и модернистите също могат да рисуват добре, в смисъла който влагат в „добре“ реалистите; но не искат, защото този начин им е омръзнал.

— Вероятно си права. Модернистите са странни птици… Но ми е чудно, как им омръзва рисуването, пълно с подробности; а не им омръзва да „творят“ платна, които се описват с десет, двайсет, петдесет бита? Ако си в период на вдъхновение би могъл да бълваш по сто такива творби на ден…

— Няма да стане, защото платната са големи — едно, че трябва да се подготвят за рисуване, и друго,