— Не.

— А аз обожавам. Да, има и ужасно скучни и досадни — не може всичко да е съвършено; но някои са адски забавни. Не си ли съгласен? Нямаш ли поне някоя, която да ти харесва? На мен любимата ми е на една вкусна сладка тръпчива приятна освежаваща червеникаво-кафява газирана напитка с мехурчета, дето един се спуска, с каяк, по ужасно бурна река в планината; стига до страховит водопад и пада от него; и като пада се обръща надолу с главата в реката; обаче — нали знаеш, винаги така се случва — изправя се, много е усмихнат и се кефи… Абе голям кеф… Не си ли я гледал?

— Не.

— Майтапът е в това, че се кефи, защото реката и водопадът не са наляти с вода, а целите са от напитката! Значи не е водопад, а „напиткопад“… Спуквам се от кеф, направо!

— Напитката „Напитка“ ли се казва?

— Не бе, има си име — много ясно… Значи, като го дават тоя как се радва накрая, вляво се появява огромна, дундеста, пълна, въртяща се бутилка, а отдясно напечатват текст и говорителят го прочита. Беше нещо като „това е еди-какво си“…

— Името на напитката е „Еди-какво си“? — пошегува се мъжагата.

— Не бе! Не ме бъзикай! Много е гадно така — любимата ми напитка е, а не мога да се сетя за името й… Айде де, пускай рекламите, ако обичаш.

След няколко татититания стената в дълбочината отново се превърна в прожекционно платно. Появи се бебе, което си играе с огромен пухкав мек вълнен плетен черен пуловер. Разнесе се песен.

„Пуловера на татко аз обичам…“

— Ха-ха, една от любимите ми. Това ретро-реклами ли са?

„…мама го изпира със «Катран»…“

Представяме ви крем срещу наднормено тегло „Кремка мазногорелка“!

„Кремка мазногорелка ми помогна да сваля цели 170 килограма от теглото си. Сега отново съм слаба и стройна и нося старите си дрехи!“ — рече стотина килограмово, обемисто, същество, седнало на стол, издръжлив на високи натоварвания. — „И ти можеш! Поръчай веднага! Само за 999!“

— Тези за килограмите най ги мразя… — рече Тичко.

Следващата реклама, светнала на прожекционното платно, бе заснета на открито.

Сред мрачно влажно пространство, обрасло с високи гъсти папрати, трима брадясали мъже следват свръхлеко облечен тъмнокож с добре заточено мачете. Средният, от групата на тримата, е европеец и изглежда най-важно. Освен наболата брада, под носа му стърчат гъсти засукани мустаци; черепът му се украсява от шапка с форма на лодка, а черна превръзка крие лявото око; кука замества лявата ръка след китката; лакиран чамов прът стърчи на мястото на левия крак след коляното и хлътва в меката пръст на всяка крачка.

„Според картата съкровището е на деветнайсет тигрови скока в посоката, към която сочи куката, и девет разкрача на джудже, ходещо на кокили, по продължението на ръба на капитанската ми шапка.“ — избоботи куцият с мустаците, докато оглеждаше пергамент, пожълтял от въздействието на неумолимия разрушителен ход на времето и солените пари на морския въздух.

Чернокожият водач, който бе напреднал на половин дузина крачки пред другите, изведнъж пребледня, спря да сече папратите и се обърна към мустакатия.

„Подъне! Трябва спре!“

„Няма «спре»!“ — възрази гневно мъжът с шапката. — „Трябва да продължим, за да вземем това, което ми се полага по право. Продължавай да проправяш пътя!“

„Умрем! Излиза от тук вечно няма!“ — недоволстваше негърът.

Един от брадатите спътници на мустакатия — представител на някой от най-източните азиатски народи — извади старовремски пищов кремъклия, модел „гръмни веднъж и ме хвърли, че после половин час ще ме зареждаш; и не забравяй да не ме носиш на влажни места, защото като ми се намокри барута засичам“, и го вдигна към водача: „Продължавай да кълцаш тревите, иначе ще клъцнем тебе. Хо-хо-хо и бутилка греяно саке!“. „И една текила!“ — обади се третият брадат мъж.

„Не бива продължи! Умре всички! Подъне!“

Брадатият с пищова издърпа петлето на „гръмни-веднъжа“ и се чу „щрак“.

„Не се шегувам.“ — заплаши той. — „Ако си се уморил да режеш, поне ни дай мачетето, пък ти си стой тук в плявата. Тъкмо за нас ще остане повече от съкровището“.

Третият добави: „И ще си купим много бутилки текила и жени!“

Негърът се подчини и подаде бавно оръжието, но не спря да хленчи.

„Страхува вас! Напред ходи бива не! Богатство умре! Спира!“

„Да вървим, момчета.“ — заповяда мустакатият и последва брадатия с пистолета, който блъсна тъмнокожия встрани и го смени в кълцането на папрати.

„Продължава не! Подъне! Моли спре!“ — крещеше водачът, но нямаше кой да го чуе.

След броени секунди и няколко десети се разнесе свежо „бльом, пльок, плис, глъб, шльоп, пльо-с-с-с-с- с“.

„Тресавище! Нгонго, помогни ни! По дяволите, тоя дървен кол ме тегли като пирон. Използвайте го като спасителна пръчка, капитане! Не мога да го отвъртя — винтът е ръждясъл. Ох, драскате ме с куката! Дръжте се за папрата, капитан Плът! О, не — скъса се. Абе не трябваше да ям толкова омари и морски костенурки… Загивам-е-е-е! Защо не ни предупреди, Нгонго?! Трябваше да ти светим маслото още на Порт Хайдук. Ще се срещнем в ада, тъмнокожи предателю! Тогава ще ти светим маслото, в което ще се пържиш заради вероломството си! Ще те чакам-е-е-е-е…“ — и те потънаха в тресавището. Бълбук-бълбук.

Тъмнокожият, облечен в оскъдна, екологично чиста, природосъобразна хавайска поличка се сви сред папратите и горчиво заплака.

„Нгонго предупреди господар. Господар слуша Нгонго не. Нгонго казва! Подъне! Подъне! Подъ-ъ-ъ-н-е-е- е-е! Господар Нгонго слуша не! Нгонго виновен не!“

„Ако и Нгонго бе минал езиковите курсове на Адски езиковеди АД, нещастието нямаше да се случи. За да ви разбират и да не ви пращат по дяволите, обадете се веднага на Адски езиковеди АД; за всички раси!“

Асансьорната врата се смаляваше зад гърбовете на момчето и момичето, но рамката отпред не променяше размерите си въобще, въпреки многото крачки по черно-белите квадрати.

„Със сигурност знаем само, че промяната във видимите размери е по-малка от способността на зрението ни да я различи.“ — помисли Ана, за да си вдъхне смелост.

Мрачното предчувствие на Емил за безкрайна безизходица се смесваше с гъделичкащото удоволствие да се разхожда до рамото на любимата си и образуваше, в душата му, смес от противопоставящи се болка и радост.

Човешкото зрение се хвали с изключителна способност за светкавично и производително приспособяване към промените в осветеността на околната среда. Благодарение на това качество хората получават възможно най-голямо количество информация от областите на изображението, притежаващи средна яркост, за сметка само на частите от него, които са преосветени, и онези, които са облъчени с по- малко светлина от средното; надосветените области изглеждат бели, а недоосветените — черни.

Мощността на лампите над безкрайния коридор караше подът почти да свети. Той обаче бе съставен единствено от черни и бели области, така че белите квадрати по земята и лявата бяла стена изглеждаха просто бели, а черните квадрати и черната стена отдясно — черни; само дето не толкова просто черни, защото по тях се забелязваха меки нежни отблясъци.