— Попаднали сме във вероятностно-изродена област от времепространството. — заключи тя.

— Седемнайсет езита поред… Досега съм хвърлял шест, най-много седем, но седемнайсет не съм виждал никога през живота си… Осемнайстото може да се случи тура.

Осемнайстият път бе опит на Емил така, че монетата да се успокои на пода: ези.

— Имам лошо предчувствие. — рече той.

— И аз.

— Какво е твоето?

— Ти първи каза.

— Но ти си момиче; отстъпвам ти правото.

— Затова трябва да ме послушаш.

— Боя се, че сме близо до безкрайността. Може би коридорът е така устроен, че за да се получи статистически най-вероятното разпределение между събитията, е необходимо да се случат наистина безкраен брой събития. Преди броят да достигне безкрайност, е възможно да се случва само едното от събитията, а след като броят на едното от двете събития достигне безкрайност, започва да се сбъдва само второто.

— Може би имаш право, но според мен допирът с безкрайността би трябвало да предизвика друг вид израждане: „ези“-то и „тура“-та да се редуват съвършено съгласувано: ези, тура, ези, тура…; или огледалното му: тура, ези, тура, ези; защото средностатистическото разпределение на събитията би трябвало да бъде най-равномерното във вселената.

— Какво според теб, тогава, може да представлява аномалията, която наблюдаваме? — Емил хвърли още веднъж стотинката и я улови в дясната си ръка: ези.

— Може би не се намираме близо до безкрайността, а до крайността. Събитията тук са крайни и напълно предвидими.

— Събитията навсякъде са напълно предвидими.

— Но трябва да познаваш и владееш предпоставките в подробности, до които целенасочено си създаден да не можеш да достигнеш. А тук, ако имаме смелостта да направим толкова силно обобщение от една стотинка, — Ана я взе от Емил, подхвърли я, и с периферното си зрение отчете, че пак се е паднало ези. — може би съществува клас от събития, които са предвидими с вероятност едно и могат да бъдат предсказани чрез постижимите от нашето разбиране предпоставки. Помниш ли в какво положение се намираше монетата, когато я хвърли за първи път в коридора?

— Тура.

— Сигурен ли си?

— Виждам го като на снимка.

— А какво се падна след първото хвърляне?

— Ези; вече към двайсет пъти…

— Следователно първото събитие е било в съгласие със статистическото разпределение — от тура е станало ези. После вероятностното израждане е предизвикало повторение на първата случка, която е спазвала законите на случайността.

— От дете съм си мечтал да летя с метла! — изчурулика Тичко, грабна една от двете метли, облегнати на лявата стена, възседна я и заподскача из равнището като момченце, което си пее:

Имаме си кончета от върбови клончета! (2)

Леви-десни, леви-десни ще вървим напред! (2)

Широкоплещестият изгледа ездача, от горе до долу, дръпна втората метла и бавно я придвижи пред очите си за оглед, — от единия край до другия — въртейки я около надлъжната ос. Не откри каквото търсеше и застина за няколко секунди.

— С коя от двете летеше онзи? — попита момченцето; още не бе успяло да се задъха от лудуване. — Да не би да е тая, дето я държиш?

Мъжагата внимателно разроши перата, с които се мете, а после отново замръзна неподвижно.

— Моята тъпа метла не ще да лети. Дай да пробвам твоята!

Той се бе вглъбил в мислите си и не го чуваше:

Известно е, че всяка машина се включва по някакъв начин; тази не изглежда да има никакво копче нито по дървената си дръжка, нито в перата си, но след като онзи летеше с нея, — широкоплещестият бе хванал същата, която метачът показваше в работещо състояние — значи би трябвало някак си да се управлява. Възможно ли е да са осъществили кормило, ръководено с мисълта? Не е изключено, но в такъв случай вероятно ще е необходимо съзнанието на бъдещия летец да мине през специално обучение, чрез което да настрои вълните си на честотата на метлата; добре, но продавачът не спомена нищо такова. Впрочем той не спомена почти нищо…

Или пък метлата сама усеща желанието на ездача, като изследва мисловните сигнали от тялото, което е във физически допир с дръжката? И може би е нужно известно време за приспособяване, за да може устройството да изучи как работи съзнанието на притежателя му, и да се настрои към неговите мозъчни вълни?

Широкоплещестият се приготви да скърши метлата върху бедрото си.

— Не я чупи! Дай поне да я пробвам! Мен може да ме хареса! — възпротиви се палавникът.

Мъжагата бе застанал на един крак — левия — и бе вдигнал десния в положение „готов да счупя дебела и здрава пръчка с помощта на якото си, твърдо като камък, бедро“; беше се вкаменил за пет секунди и шест десети, след които се съживи и отново зае нормална стойка с два опорни крака на земята.

— Какво ти става? Защо искаше да я счупиш?

— Трябва да разберем как работи.

— И затова трябва да я разцепиш на две?!

— Трябва да видим как е устроена.

— Стига бе? После ти ли ще я поправяш?

— Не.

— Вярно, щом на входа продават метли, там където ходим сигурно ще има и техническа поддръжка. А пари имаш ли?

— Не.

— Няма нищо — и метлите ги взехме безплатно. Но не е хубаво да се чупят неща!

— Имаме две метли. Ще счупя едната, ще видим как работи, и ще можем да използваме втората.

— Човек може да се научи да си служи с нещо и без да го чупи…

— Понякога. В случая не виждам как.

— Ами ако счупиш метлата и не разбереш как работи?

— Нищо. Така или иначе не можем да летим с нея.

— Можем да я използваме за нещо друго!

— Метлата не загубва способността си да мете когато дръжката й е счупена, защото действието „метене“ се извършва чрез свойствата на опашката с пера, която нямах намерени да скършвам, засега.

— Как го каза?! И какво очакваш да има в дървена дръжка на метла?

— Електроника. Антигравитационен завихрящ реактивен генератор. Може би тласъчен ускорител на комплексноспрегнати времепространствени зердонни субквантови частици с вълново-честотна зависимост. И, разбира се, батерии.

— Стига бе!? „Субквантови зердонни дъра-бъра частици“ в някаква си метла!? Да не си изкукуригал?

— Всяка машина следва правилата, наложени от законите на вселената, в която изпълнява функциите си.

— Дрън-дрън. Не си ли чувал за вълшебство?

— Чувал съм.

— Виждал ли си?

— Да. По филмите.